Граница 1918
(мое заглавие - буквален превод)
За превода
Започнат на: 26.09.2010 Прекъснат на: 23.10.2010 Продължен на: 29.08.2011 Приключен на: 09.09.2011
Първа публикация: 21.10.2011 - Замунда.NET
Вид на превода: от субтитри.
Изходящ език: английски.
Повод за превода: манията ми по Финландия и Гражданската война.
Бъдещи редакции: няма да има.
(мое заглавие - буквален превод)
За превода
Започнат на: 26.09.2010 Прекъснат на: 23.10.2010 Продължен на: 29.08.2011 Приключен на: 09.09.2011
Първа публикация: 21.10.2011 - Замунда.NET
Вид на превода: от субтитри.
Изходящ език: английски.
Повод за превода: манията ми по Финландия и Гражданската война.
Бъдещи редакции: няма да има.
Бележките на преводача Обаче съм сгрешила за Санкт Петербург. Подведох се по английския превод, без да си направя справка с историята :( Трябвало е да го пиша Петроград. Откакто съществува, градът е бил преименуван няколко пъти:Aapiskukko е най-известният петел във Финландия. Той има вид на учител, държи показалка и е нарисуван на корицата на всяко първолачешко букварче. Името му е съчетание от две думи: aapiskirja (буквар) + kukko (петел). За да разберем защо петелът е символ на учението, трябва да хвърлим поглед векове назад, когато тази домашна птица била почитана на Север като вестител на утрото и безстрашен боец. Хората вярвали, че петелът ги пази от злото и започнали да поставят на църковната кула негово изображение - олицетворение на духовната светлина. В по-късно време, слизайки от църковните кули и влизайки в класните стаи, петелът логично се превърнал от духовен символ в учител просветител. Съвременно букварче с този именит петел можете да видите тук. Следователно Aapiskukko на български може да бъде свободно преведено като букварче. Аз обаче го писах "читанка"; защото така ми хареса ;)  Сортавала бил един от шестте града във Виборгската губерния на Великото финланско княжество и независима Финландия. След края на Зимната война през 1940 г. губернията била предадена на СССР и влязла в пределите на новообразуваната Карело-Финска ССР (дн. Република Карелия).През 1880 г. в Сортавала била построена Учителска семинария за подготовка на учители за народните училища, селски по своя характер (повече за народните училища в дореволюционна Русия можете да прочетете тук - на руски). Комплексът от здания включвал практическо девическо училище, женско общежитие, мъжко училище, аула, библиотека, водонапорна кула и др. В семинарията можели да кандидатстват младежи и девойки, навършили 18 г. Обучението било безплатно. Бъдещите учители получавали знания в следните дисциплини: Библия и библейска история, християнство и морална философия, народопсихология, педагогика и преподаване, поддръжка и опазване на училището, майчин език (конкретно в Сортавала - фински, но имало и две семинарии с шведски) и четене на подходящи произведения на майчин език, математика, география, история, статистически данни за Финландия, естествознание, калиграфия, писане на кратки разкази, рисуване и моделиране, пеене и инструментална музика, основи на анатомията, физиологията и грижата за малки деца по правилата за хигиена. Освен това девойките допълнително изучавали ръкоделие, тъкачество, домакинство и градинарство, а младежите - градинарство, занаяти и полска работа. Поради войните със Съветска Русия сортавалската семинария няколко пъти била местена и обединявана с други семинарии във Финландия. През 1947 г. била преименувана на Източнофинландска семинария, а през 1953 г. - окончателно преместена в Йоенсу. Семинарията била закрита през 1974 г., а всички нейни студенти, персонал, помещения и движими вещи преминали към Университета в Йоенсу. В зданията на бившата семинария в Сортавала последно се е помещавало вечерно училище, което отдавна е закрито и изоставено. На 5 септември 2012 г. пламнал пожар, който напълно изпепелил сградата на практическото девическо училище. Снимки от бившата семинария вижте тук. Рибарското селце Терийоки при устието на Перления ручей на брега на Финския залив се споменава за първи път в шведски писмен източник от 1548 г., когато се е състояло от всичко на всичко три къщи. Името му Terijoki е изопачен вариант на финското Tervajoki и означава Смолиста река. След края на Северната война (1721 г.) Терийоки преминава от Швеция в границите на Руската империя. През 1848 г. къщите все още наброявали само 36, но след откриването на Финландския железен път, свързващ Великото княжество с Русия (1870 г.) и първата (дървена) гара, в Терийоки започнали да се появяват множество вили. Селището бързо се разраствало. То привличало много петербургци, които купували парцели и се заселвали за постоянно. През лятото летуващите в Терийоки стигали 10000 души. В началото на XX век това било най-голямото вилно селище по крайбрежието на Финския залив с 5000 постоянни жители и 55000 летуващи през лятото. През периода на Първата руска революция (1905-1907 г.) в Терийоки възникнали тайни квартири на ЦК на Руската работническа социалдемократическа партия (партията на болшевиките), в това число и една, в която Ленин често провеждал съвещания и конференции. През май 1918 г. селото станало част от независима Финландия. В хода на Зимната война (1939-1940 г.) местното население се изселило във вътрешността на Финландия, а селото било напълно разрушено. След края на войната то, заедно с целия Карелски провлак, било предадено на СССР и заселено с преселници от различни краища на страната. През 1946 г. Терийоки получил статут на град, а две години по-късно бил преименуван на Зеленогорск. Днес Зеленогорск спада към Санктпетербургския курортен район.Във филма Терийоки е гарата, до която се движи влакът за Петроград, понеже линията по-нататък е прекъсната. А линията по-нататък продължавала през следните спирки и гари: Келомаки (Kellomäki, дн. Комарово) - Канерва (Kanerva, днес вече не съществува) - Куокала (Kuokkala, дн. Репино) - Олила (Ollila, дн. Солнечное) - Раяйоки (днес вече не съществува) - Белоостров и т.н. към Петроград. Раяйоки е селцето от финландската страна на реката, за което всъщност пътува Карл фон Мунк, и в което се изгражда граничният пункт. Белоостров пък е граничното селце на руския бряг. За тези две села - вижте подробно по-долу. Град Ямса (Jämsä) е разположен в област Централна Финландия, провинция Западна Финландия. През 2004 г. Карл Густав Емил Манерхейм е признат за най-великия финландец на всички времена. Той е роден под името Густав Карлович Манерхейм на 04.06.1867 в семейство на шведскоезични аристократи в Аскайнен, Великото финландско княжество. До 1917 г., когато бил произведен в звание генерал-лейтенант, бил военен командир в руската царска армия. След революцията не получил доверието на новото съветско правителство и бил освободен от служба. През декември с.г. се върнал в току-що обявилата независимост Финландия. През януари 1918 г. бил назначен от Сената за главнокомандващ на финланската армия, която тогава се е състояла от едва няколко местни отряда на Охранителния корпус. По време на Гражданската война бил произведен в кавалерийски генерал.След войната се оттеглил от поста на главнокомандващ. Манерхейм не одобрявал прогерманската политика на правителството, боейки се, че тя можела да се окаже пагубна за международното признаване на младата държава. През декември 1918 г. бил избран за временен регент, а някои монархисти дори го предлагали за крал. Макар да бил антиболшевик, Манерхейм отказал съюз с руските белогвардейци, не вярвайки, че те биха приели независимостта на Финландия. През юли 1919 г., след като подписал новата републиканска конституция, той се кандидатирал на първите президентски избори, но ги изгубил. До Втората световна война се занимавал основно с хуманитарна дейност в Червения кръст, основал Лигата за благополучие на децата, а между другото бил и член на управителния съвет на "Нокия". През 1929 г. Манерхейм отхвърлил петицията на десните радикали да стане военен диктатор. През 1931 г. президентът Пер Свинхувуд го назначил за председател на финландския Съвет за отбрана с уговорката, в случай на война да стане главнокомандващ. Две години по-късно Манерхейм бил удостоен с почетното звание фелдмаршал. Той подкрепял военната индустрия и (напразно) се опитвал да установи отбранителен съюз с Швеция. Въпреки усилията му, въоръжаването на армията не вървяло нито толкова бързо, нито толкова добре, колкото се надявал, и той не бил оптимист относно участието на Финландия в нова война. Войната обаче се случила. След съветското нападение на 30.11.1939 г., на 72-годишна възраст, Манерхейм станал главнокомандващ на финландските въоръжени сили. Той ръководил Зимната война и последвалата я съветско-финланска война 1941-1944 г. от щаба си в Микели, но често посещавал линията на фронта. Между двете войни останал на поста главнокомандващ. На 75-ия си рожден ден (1942 г.) бил удостоен със званието маршал на Финландия, което никой друг преди или след него не е получавал. За рождения му ден изненадващо пристигнал самият Адолф Хитлер, който иначе не обичал да пътува, но използвал случая да се срещне с "предводителя на храбрите финландци". Манерхейм винаги се дистанцирал от политиката на Германия, затова се стараел отношенията му с Хитлер да бъдат само делови. Сега той не останал очарован от визитата и приел госта си тайно, далеч от Хелзинки и от щабквартирата, където приемът би се превърнал в официален. Въпреки всички взети мерки обаче, един журналист успял да запише първите 11 минути от срещата и това е единственият известен запис на Хитлер, в който той говори с неофициален тон. Истинската цел на посещението била отправяне на предложение Финландия да се включи в Блокадата на Ленинград. Във връзка с това се разказва непотвърдената история, как по време на разговора Манерхейм запалил пура. Всички присъстващи замрели, понеже Хитлер бил известен с върлата си неприязън към пушенето. Той обаче не реагирал по никакъв начин. По примиреното му поведение Манерхейм преценил, че Хитлер се намира в слаба позиция и не е в състояние да му нарежда, докато той бил в състояние да откаже. И отказал участие в блокадата. През юни 1944 г., поради опасност от мащабна съветска офанзива, Манерхейм счел, че приемането на пакта Рибентроп е наложително. Но и тогава успял да се дистанцира от пакта, като оставил президентът Ристо Рюти да го подпише, и документът станал известен като Споразумението Рюти-Рибентроп. На 1 август, по предварителна договорка, Рюти подал оставка, а парламентът с извънреден акт дал президентския пост на Манерхейм. Встъпвайки в длъжност, Манерхейм анулирал пакта с Германия и така увеличил шанса за постигане на мир с СССР. Манерхейм поел президентството в извънредно трудни за Финландия времена. Той трябвало да се справя със значителните териториални загуби, многобройните карелски бежанци, тежките репарации, съденето на военнопрестъпниците, Лапландската война, следвоенното възстановяване на страната, обединяването на нацията. По всеобщо мнение никой друг на негово място не би успял в това. Дори старите му врагове от Гражданската война, бившите червеногврдейци, оценявали високо усилията му и му били признателни. Манерхейм оставил президентския пост на 11.03.1946 г. поради влошаване на здравето. Той заминал на лечение в Швейцария, където починал на 27 януари 1951 г. На рождения му ден - 4 юни - се чества Денят на финландските сили за отбрана. За разлика от Манерхейм, Хейки Килюнен не е бил действителна историческа личност, или поне аз не открих такава. Открих обаче колоритната фигура Хейки Калюнен (Heikki Kaljunen) и мисля, че точно той е бил използван за прототип на героя от филма. Макар и името му да се е прочуло навред през Гражданската война, то, оказа се, доста умело се е изплъзвалo от перото на летописците. Цялата му биография е съставена по сведенията от трети лица, които финландската тайна полиция е събирала за него. Всичко е толкова тайнствено и неуловимо, че ако не бяха няколкото снимки, щях да си помисля, че Хейки Калюнен е съществувал само в легендите.Хейки Герман Антиевич Калюнен е роден на 2 юли 1893 г. в село Лопола, Сортавалски окръг, Виборгска губерния, в семейството на Анти Калюнен и жена му Мария, по баща Сепянен. Той бил четвъртото по ред дете, но първите три момиченца умирали, преди да навършат годинка. Имал шест по-малки сестри. Фамилията му означава "лис, гологлав". Бил мургав, слаб, висок 170 см. През 1913 г. Калюнен се преселил в Сортавала, след което работил в хартиения завод в Манта (между Тампере и Юваскюла). По него време вече бил привърженик на болшевишките идеи и често, покачен върху рула хартия, рецитирал собствени революционни стихове. После, незнайно кога точно, бил тапицер на мебели във Виборг, както и самодеен актьор. През 1916 г. се установил в Невская Дубровка. Там продължил с революционните рецитали, но стиховете не можели да го нахранят, и той се хванал на работа като сарач (майстор на сбруи, седла и други изделия за конски впряг), каквато всъщност била и професията му. В началото на 1918 г. Калюнен отишъл в Терийоки, готов да се бие срещу буржоазната власт. В нощта на 24 срещу 25 януари събралите се във Виборг финландски червеногвардейци очаквали пристигането на влак от Русия, натоварен с 5000 винтовки и 30 картечници. Двама железопътни служители - Ниеман и Лайтинен, - в опит да саботират доставката, заложили взрив на линията между Тюрисева и Райвола. Саботажът обаче се провалил и влакът се върнал в гара Терийоки, където заловените Ниеман и Лайтинен били собственоръчно разстреляни от Калюнен. На 25 януари железничарите се вдигнали на ответна стачка, вследствие на която оръжейната пратка продължила пътя си за Виборг с цели 24 часа закъснение. На 27-ми местният Охранителен корпус пробил охраната на малка група червеногвардейци и прерязал железопътната линия. Белогвардейците обкръжили червеногвардейците на гара Терийоки и започналият бой продължил до 29-ти, когато на помощ се притекли още отряди на Червената гвардия. Белите били принудени да се оттеглят. До 1 февруари в терийокската гара продължавали да пристигат нови отряди от финландски доброволци, сформирани в различни райони и предградия на Петроград, и така тя била превърната в червеногвардейски щаб. Калюнен веднага завзел върховната власт в Терийоки и никой не смеел да му се противопостави. Като командващ щаба на Червената гвардия на Източния фронт, той се настанил на втория етаж на гарата, в жилището на разстреляния от него гаров началник. Железопътните служители били арестувани и изпратени да разчистват сняг, а жените - да белят картофи. Митничарите от Раяйоки били заключени за една нощ във вагон на линията. Рано или късно всеки, който заемал ръководна длъжност на гарата, както и почти всеки стопанин в района, попадал за известно време в ареста. Пленниците и заложниците били държани в павилиона за вестници или в багажното отделение, а разстреляните и загиналите - в хладилния склад. В бюфета се хранело началството, в чакалнята - редовите червеногвардейци. Калюнен бил известен с жестокия си метод на разпит, прилаган по отношение на всички задържани. Разпитвания изправяли до стената в гаровата чакалня. Ако той отговорел неудовлетворително, следвал пистолетен изстрел в стената, точно до главата му. За Калюнен било важно постоянно да доказва славата си на добър стрелец. Редуването на въпроси и изстрели продължавало, докато издържели нервите на разпитвания. Изстрелите след паникьосан, опитващ се да избяга задържан били смъртоносни. Ако някой съмишленик на Калюнен се опитвал да спре злодеянията му, рискувал собствения си живот. Все пак, известни са два случая, в които задържаните успели да се отскубнат от ръцете му невредими. Домовладелецът Еса Ахтиайнен и собственикът на кафене Яне Круси били освободени, но след като платили поисканите от Калюнен 1000 рубли откуп. Някой си пък Оскар бил изправен до стената, заедно с мнозина други. Калюнен, както обикновено, решил да си поиграе с нервите му, заплашвайки да го убие, като му "среше косата на път" с куршум. Тогава Оскар изревал: "Стреляй, мътните те взели, цял ден ли ще се маеш?" Калюнен така се изненадал, че пратил Оскар да си ходи, а после пуснал и останалите. Калюнен се сдобил с прозвището Червения генерал. В действителност той не бил никакъв генерал, но изглеждал авторитетно и се държал по военному авторитарно. Униформата му, за която се говорело, че сам си я бил ушил, била от руско военно сукно, с червени кантове на панталоните. Носел бяла кожена шапка с пришит отпред квадрат от червен плат, върху който стояла кокарда с надпис. Какво е пишело на нея - не е известно. Снаряжението му включвало дълга сабя (шашка) и пистолет "Браунинг" в кожен кобур. Генералът яздел черен кон, почти винаги съпровождан от щаба си. На 2 април председателствал събранието на Финландската комунистическа партия, което се провело на гарата. "Червените дни" в Терийоки продължили до вечерта на 23 април, когато белогвардейците, след жестоко сражение, в което загинали 28 бели и 60 червени бойци, овладели гара Куокала. Те смятали да я взривят и да прекъснат линията, но един железничар, за да спаси новото здание, успял да среже запаления фитил. Белите оставили в гарата охрана от 5-6 души и се насочили към Терийоки. Калюнен не останал да чака сблъсъка с врага и рано сутринта на 24-ти поел с брониран влак в посока Петроград. Тогава за Русия заминал и целият му щаб, както и много бежанци - семейства на червеногвардейци, натоварени в товарни вагони. Минавайки през Куокала, Калюнен не забелязал никакво движение и наредил да спрат влака. Влязъл тихо в гарата и видял изморената бяла охрана да спи на пейките. Разстрелял всичките на място, както спели. Това бил последният "подвиг" на Червения генерал, преди да избяга през границата. През май 1918 г. Калюнен се оказал в плен на руската Бялата армия на адмирал Колчак в гр. Тюкалинск. Наесен градът бил освободен от червеноармейците и Калюнен отишъл в Омск, където работил за кратко в дърводобива. Предполага се, че до лятото на 1920 г. е командвал ескадрон в боевете срещу 5-та армия на Колчак. Към този момент той бил променил външния си вид. После събирал доброволци за свой собствен полк, съставен само от финландци, с който смятал да се върне във Финландия, да довърши революцията и да отмъсти на буржоата. Но по някаква причина плановете му се променили и останал в Омск като физкултурен ръководител. През август 1920 г. с групата си от плувци и велосипедисти бил на тренировки в Москва. Една година по-късно ръководел спортни отбори във финското селище Хелзинки, близо до Омск. Разпалено, дори агресивно агитирал живеещите там финландци да се включат в своето спортно общество.Към края на 1921 г. се преместил в Москва, където оглавявал Руския отдел на Спортния интернационал. През 1923 г. поръчал доставка от Финландия на 3000 чифта спортни обувки и 2000 чифта ски. От 1924 до 1931 г. бил спортен инструктор и ръководител на московската държавна фабрика за спортни принадлежности "Спорт-инвентар". През 1932 г. бил следовател от граничната охрана. През 1934 г. сто души от ленинградските финландски общежития поискали да се върнат във Финландия. Калюнен ги окачествил като предатели и ги заплашил с разстрел по стария си метод от 1918 г. - "сресване на път" с куршум. През 1938 г. (според датата на съобщението, но може би още през 1937 г.) Калюнен бил арестуван, изключен от партията и осъден на 15 години затвор. Причината официално е неизвестна. Оттам нататък следите му се губят. Съществува версия, според която от 1918 до 1923 г. Калюнен служил като комисар на ЧК (Извънредна комисия по борба с контрареволюцията и саботажа). Което нищо чудно да е вярно - една подобна служба идеално би удовлетворила неговата бруталност. Та според тази версия причината за ареста му била Голямата чистка през 30-те, която била насочена и срещу чекистите. Ако е станало така, Калюнен по-скоро е бил екзекутиран, отколкото да е излежавал присъдата си. Въз основа на това предположение днес някои го считат за жертва на сталинските репресии. Съпругата на Калюнен, Елда Монтонен, по всяка вероятност се върнала във Финландия. Двамата са нямали деца. В миналото фелдфебелът (vääpeli)от щатните войски на Финландия е отговарял за военната подготовка и техническата поддръжка. Днес званието се предвижда само в случай на военно положение, с тази особеност, че може да бъде дадено на военнослужащ от всякакъв чин (обикновено - на ефрейтори и сержанти). Най-близкото съответствие на фелдфебела в мирно време е ротният офицер (yksikköupseeri, по българската система - старшина), който отговаря за снабдяването, техническата поддръжка и общото състояние на ротата.Сенатът на Финландия (Senaati) бил учреден на 06.08.1811 г. като Императорски управителен съвет и преобразуван през 1816 г. в Императорски финландски сенат. Председател на Сената ставал генерал-губернаторът на Финландия, назначаван от руския цар. Сенатът бил съставен от икономически отдел (с правителствени функции) и съдебен отдел (в качеството на висша съдебна инстанция). След реформите от 27.11.18 икономическият отдел станал Държавен съвет и министерства, заместник-председателят на Сената - министър-председател, а сенаторите - министри. Съдебният отдел бил преобразуван във Върховен съд.За лагерите, измежду които най-известен станал лагерът в Тамисари, за военнополевите съдилища и Трибунала за държавна измяна, както и за женските отряди на Червената гвардия писах тук. |  Граница 1918 (2007, Финландия) В края на финландската Гражданска война капитан Карл фон Мунк е изпратен да охранява новоустановената по течението на малка рекичка граница между Съветска Русия и независима Финландия. Прокарването на границата на практика означава безжалостно разделяне на местните жители от двата бряга, които дотогава винаги са живеели заедно. В своята служба капитанът трябва да се справя с хилядите руски имигранти, с финландските бежанци, с кръвожадния си подчинен Сутари, с нелегално пресичащите селяни, контрабандисти и червени бунтовници, измежду които небезизвестният и обявен за издирване Хейки Килюнен. В тази размирна обстановка Карл се влюбва в младата учителка и идеалистка Мариа, която започва работа в граничното комендантство като писар. Разбирайки, че тя е годеница на издирвания червеногвардейски командир, той се разкъсва от дилемата дали да изпълни воинския си дълг, или да послуша чувствата си. (текст - мой) Сценаристи: Алекс Барди, Лаури Тьорхьонен Режисьор: Лаури Тьорхьонен По идея на Йорн Донер Оператор: Еса Вуоринен Музика: Сергей Евтушенко В ролите: Мартин Бане - Карл фон Мунк Мина Хапкюла - Мариа Линту Томи Корпела - Хейки Килюнен Леонид Мозговой - майор Генш Хану-Пекка Бьоркман - фелдфебел Муранен Лаури Нурксе - лейтенант Сутари В рамките на Руската империя Великото финландско княжество имало широка автономия, със собствен парламент (Едускунта, наричан от руснаците сейм) и правителство (Сенат). Военните и полицейските части обаче били подчинени на Империята. След Февруарската революция от 1917 г., която слага край на монархията и превръща Русия в република, военната и полицейската система във Великото княжество рухнали. Финландската полиция била разпусната, а разюзданите руски войски извършвали жестокости и насилие, особено над собствените си офицери (няколко офицери били убити). Настанали всеобщи безредици, поради което в цяла Финландия стихийно започнали да се образуват цивилни отряди за защита и опазване на реда. Те скоро се разделили по политически пристрастия - отрядите на Червената гвардия били съставени от социалисти, т.е. привърженици на Социалдемократическата партия и нейната идеология, а отрядите на Охранителния корпус, наричани още Бяла гвардия - от противници на социализма. Първоначално и двете групи били невъоръжени, но постепенно започнали да си набавят оръжие - червеногвардейците - от руските революционни военни части, а белогвардейците - от Швеция и Германия. Октомврийската революция в Русия дала силен тласък на отдавна подготвяното отделяне на Финландия като самостоятелна държава. Инициативата тръгнала от консерваторите, които се надявали чрез сформиране на ново правителство да намалят болшевишкото влияние в страната и така да установят контрол върху малцинството на социалдемократите. На 28.11.17 парламентът избрал ново правителство и упълномощил министър-председателя Пер Свинхувуд да представи проект за нова конституция. На 4 декември той предал проекта в парламента и заедно с това прочел едно заявление, озаглавено "Към финландския народ". То съдържало намерението на Сената да смени формата на държавно управление с републиканска, както и една молба към властите на чуждите държави (в частност - към Русия) да признаят политическата незвисимост и суверенитет на Финландия. Тази молба впоследствие станала известна като Декларация за независимост и била одобрена от парламента на 6 декември. На 18 декември съветското правителство признало независимостта на Финландия. През това време напрежението неудържимо се покачвало. От една страна, макар че Русия започнала изтеглянето на военните си части от финландска територия, това ставало бавно. Между 60 и 80 хиляди деморализирани войници продължавали да сеят безредици и да представляват сериозен проблем за финландските власти. От друга страна, все повече зачестявали ожесточените сблъсъци между червени и бели отряди. Създаването на армия било от първостепенна необходимост. Парламентът упълномощил Сената да предприеме строги мерки за въвеждане на ред в страната. На 25.01.18 Сенатът възложил тази задача на Манерхейм и обявил всички отряди на Охранителния корпус за законни войски на финландското правителство. По този начин белите доброволчески отряди, наброяващи между 11000 и 15000 души, станали гръбнакът на новосформиращата се армия. Но те били локални по своята същност и това пречело на ефективността им. На 18 февруари, за да набави необходимата численост, Манерхейм въвел всеобща военна повинност, а завърналите се от Германия обучени финландски егери напълно решили кадровия проблем (за егерите писах тук). Армията вече имала и командири, и инструктори. Редовият състав пък включвал основно селски частници, интелигенти и заможни граждани. Към правителствените войски се присъединили още 1200 шведски доброволци, повечето от които - офицери, както и значителен брой финландски офицери от Царската армия, които след революцията се завърнали в родината си. Германия изпратила около 15000 войници на страната на белите. За разлика от Бялата гвардия, Червената страдала от липса на професионално командване, добра организация, военно обучение и дори униформи (някои червеногвардейци нямали даже обувки). Затова, въпреки огромната си численост (30000 бойци преди Гражданската война и 70000 по време на войната), тя била слаба армия. Войските й били недисциплинирани, членството било доброволно чак до март - април, когато червените прибегнали до принудителна мобилизация. Отрядите били съставени от бедни селяни и работници. На тяхна страна воювали и отделни руски войници, които към започването на войната още се намирали на финландска територия. В редиците на Червената гвардия се сражавали около 2000 жени. И в двете гвардии, освен идейните подбуди, сериозен мотив за записване на доброволците било паричното заплащане, както и влиянието на средата, често под формата на чиста принуда. По последната причина и в двете гвардии редом с възрастните се биели и деца, което било нещо съвсем нормално за Първата световна война. Що касае идейните побдуди, те могат да се обяснят със силното класово деление във Финландия в началото на XX век. Бедните и слабо образованите хора от народа - работниците във фабриките, дребните земеделски стопани, прислугата и наемните работници - воювали за постигане на своя идеал за свобода, братство и равенство и вярвали, че само социализмът ще разреши проблемите им. А социалистическата държава можела да се роди само с революция, по образец на Октомврийската. В същото време заможната и добре образована част от населението - едрите земевладелци, притежателите на имущество, собствениците на фабрики, учителите, военните и др. - искали установяване на високоразвита и стабилна демокрация в независима Финландия. Разбира се, горната категоризация не била абсолютна - като всяко правило, и това си имало изключения. През януари 1918 г. умерените и радикалните социалдемократи във Финландия създали Изпълнителен работнически комитет (ИРК) за подготовка на революционен преврат. Превратът бил лично поощряван и подстрекаван от Ленин, който обещал на метежниците да ги снабди с оръжие. Доставката пристигнала в Хелзинки на 23 януари. Заповедта за операцията била дадена на 26-ти от името на Червената гвардия и ръководството на Социалдемократическата партия. В 23 ч. на 27 януари в кулата на Народния дом в Хелзинки била запалена червена светлина като сигнал за начало на революцията. Първата вечер червените успели да завземат само хелзинкската жп гара. По същото време белите започнали да разоръжават и арестуват руските гарнизони в Похянма. На 28-ми червените установили пълен контрол над Хелзинки, както и в много други южни градове. ИРК издал заповед за ареста на 46 лица, чието изпълнение не се увенчало с успех - всички сенатори например успели благополучно да се укрият. Същия ден бил създаден революционният Съвет на народните пълномощници (СНП), който веднага приел декларация, озаглавена "Към работниците и гражданите на Финландия". В декларацията, публикувана на 29-ти във в. "Работник" ("Työmies"), СНП се самопровъзгласявал за новото правителство на новопровъзгласената Социалистическа работническа република Финландия. Така започнала Гражданската война. Част от членовете на правителството на Свинхувуд останали в Хелзинки в нелегалност. Други се преместили от въстаналата столица във Вааса, където Сенатът продължил работа в намален състав. Революционното правителство, от своя страна, било признато от една-единствена държава - Съветска Русия, на 1 март. Финландия била разделена на бяла и червена зона на контрол, между които минавала линията на фронта. И в двете зони имало отделни градове под контрола на противниковата страна. На 15 май кръвопролитията приключили с победа на белите. Сенатът се върнал отново в Хелзинки. В последните дни на войната много от червените командири успели да избягат в Русия, а някои се самоубили. В Русия избягало и революционното правителство. Отчаяните и оставени без командване отряди се предали. Няколко хиляди червени се опитали да последват водачите си в Русия, но били заловени (10000 все пак успели). Победените червеногвардейци били затворени в лагери и изправени пред специално създаден Трибунал за държавна измяна.
Гражданската война била наситена с хиляди жестокости, извън обичайните военни действия: екзекуции без съд и присъда, убийства на военнопленници, масови разстрели на привърженици на противника и на мирни цивилни. Тези престъпления, имащи за цел не просто сразяване на врага, но и изразяване на лична агресия, се извършвали и от двете воюващи страни и станали известни като червения и белия терор. Главни (но не единствени) изпълнители и на белия, и на червения терор били "летящите ескадрони", наричани още отряди на смъртта - кавалерийски части в състав от 10 до 80 войници на възраст 14-20 г. (обикновено - под родителска принуда), под командването на опитен възрастен. Те били специалисти в операции от типа "Да се намери и унищожи" и действали в тила, по време на битка или след битка. И белите, и червените използвали вражеския терор в пропагандите си, допълнително нажежавайки по този начин обстановката и подтиквайки собствените си поддръжници към отмъщение, водещо до още насилие. Терорът от Гражданската война оставил дълбоки следи в съзнанието на финландците.Първа жертва на червения терор преди войната станал един земеделски работник, убит по време на местна стачка през август 1917 г. в Юпая. По време на общата стачка през ноември 27 финландци били екзекутирани от червените. В началото на войната червените, водени от революционната идея за незабавна смяна на обществения строй и незачитане на "старите" закони, били по-агресивната страна. До края на февруари 1918 г. червеният терор главоломно растял. Войниците от Червената гвардия не притежавали никакви бойни умения - това бил основният им проблем и основна причина да предпочитат да всяват страх и ужас у населението, безчинствайки извън бойното поле, на което били слаби. Друг проблем на червените била липсата на дисциплина. Те били тотално неуправляеми и не се поддавали на заповеди. Отделни войници и дори цели взодове бягали от фронта. Други екзекутирали бели военнопленници и помагачи на белите, редови белогвардейци и техни командири, както и невоюващи представители на обществената и политическата власт, към които изпитвали идеологическа неприязън: чифликчии, политици, полицаи, учители, чиновници, индустриалци, пастори и др. Революционните водачи се опитвали да прекратят беззаконията, а СНП отправил официален апел към Червената гвардия да спре терора. Въпреки това, поне 1/3 от проявите на червения терор били по най-висше нареждане. През април, когато червените се изправили пред явно поражение, се отприщила втората силна вълна на терора. Цялото Западно крило на Червената гвардия започнало скоростно отстъпление, като опожарявало всяка къща и всеки хамбар по пътя си, плячкосвайки храна, пари и коне. Идеята била всички да станат равни преди поражението. Тогава се развихрил белият терор. Той бил почти на 100% планиран и ръководен от бялата власт, въпреки че и Сенатът от Вааса, подобно на СНП, официално осъдил жестокостите. Като цяло, белият терор бил проява на ненавистта, ужаса и жаждата за мъст, които червеният терор пораждал. Участниците в него считали червените не просто за безчовечни убийци, но и за предатели, понеже те се били опълчили на законното финландско правителство и се съюзили с руснаците. Измяната била използвана от белите като достатъчно оправдание за налагане на най-жестоки наказания, често подплатени с лична омраза към определени лица. Ответният терор се отключил с известно закъснение, понеже в началото на войната белите войски нямали ясни инструкции как да постъпват с червените. На 27 февруари Манерхейм издал заповед "всеки, който бъде заловен в тила на армията да разрушава пътища, мостове, превозни средства, телеграфни или телефонни жици, както и всеки, който стреля с оръжие по хора или направи опит за палеж, да бъде застрелян на място". Манерхейм полагал усилия да следи изпълнението на заповедта, но широкото тълкуване на израза "да бъде застрелян на място" отворило път към безброй незаконни екзекуции. Белите ликвидирали ръководители на Финландската комунистическа партия, депутати от Социалдемократическата партия в парламента (сейма), членове на червените трибунали и червената милиция, членове на местните организационни структури, участници в червения терор, редови червеногвардейци и техни командири. През март и април белият терор ескалирал до степен, наложила неколкократната лична намеса на главнокомандващия. Но нито той, нито дори фактическото прекратяване на бойните действия на 5 май успели да намалят беззаконията. Само през м. май смъртта си намерили 58% от всички жертви на белия терор през Гражданската война. На този етап екзекуциите обикновено се извършвали в ареста или по решение на военнополевите съдилища. Белият терор достигнал такива мащаби, че в Швеция, която иначе подкрепяла белите в Гражданската война, бил създаден Комитет против белия терор във Финландия (Kommittén mot den finska vita terrorn). Членовете на Комитета провеждали митинги, на които раздавали листовки, озаглавени "Истината за Финландия". Целта на организацията била обществено противопоставяне на репресиите, събиране на средства за жертвите на терора и предоставяне на политическо убежище на финландските бежанци.
Паралелно с Гражданската война във Финландия бушувала и "войната за знамето". Тъй като през цялата си дотогавашна история страната се намирала ту под шведско, ту под руско господство, тя си нямала никакъв национален символ, с изключение на герба, създаден през 1581 г. - "златен лъв с корона върху червен щит, който държи с бронираната си дясна предна лапа сребърен меч, а с краката си тъпче ятаган". Червеното и жълтото постепенно започнали да се приемат като национални цветове на страната. В края на XVI век лъвът от герба бил изобразен на знамето, което представяло Шведска Финландия на погребението на крал Йохан III. Логично, цветовете на този вековен символ станали и първото предложение за цветове на знамето, под чиято закрила да плават неутралните финландските кораби. През 1863 г. в парламента се разгорели спорове дали знамето да бъде в традиционната червено-жълта разцветка, или в предложената от Сакрис Топелиус синьо-бяла, символизираща хилядите езера и снежните полета на Финландия. Червено-жълтото знаме носело спомен за "шведското време" и изразявало силно противопоставяне на Русия. Синьо-бялото пък било в цветовете на руското знаме и можело да се тълкува като лоялност към Империята. Парламентът така и не постигнал консенсус относно цветовете. Но още през 1861 г. ветроходният клуб на Усима започнал да използва бялото знаме със син кръст на Санктпетербургския царски ветроходен клуб, като само добавил в горния ъгъл герба на областта си. Останалите финландски клубове последвали примера му. Тези знамена обаче символизирали не Финландия, а просто връзката на ветроходите с царския флот. В края на XIX и началото на XX век из страната се използвали и червено-жълти, и синьо-бели знамена, обикновено с лъвския герб върху тях, като червено-жълтите варианти се предпочитали от шведскоезичните финландци. След Февруарската революция от 1917 г. знамето с лъва, предпочитано от противниците на руската власт във Финландия, на практика станало официално. Но това не пречело народът да развява и синьо-бели знамена, които били много лесни за направа, понеже трябвало само да се изреже червената ивица от руското знаме. Настъпил пълен хаос, който писателят и журналист Йоел Лехтонен описал така: "Из града по обществените сгради се вееха флаговете с лъва, а по покривите на частните сгради се бяха появили новите ни, нашите собствени знамена - на сини и бели ивици или пък на сини райета като гръцкото знаме, или червено-жълти, други пък - на жълти ивици като испанското знаме; сред тях даже и шведски флагове - доказателство за безспорната склонност на шведскоезичните да се изолират от този народ, на който още нашите поети някога бяха препоръчали синия и белия цвят." През декември 1917 г. бил сформиран комитет за определяне на знамето на независима Финландия. На обявения конкурс били представени няколко проекта: жълт кръст на червен фон, но това много напомняло за датското знаме; диагонални сини и бели ивици, но те пък били "по-подходящи за бръснарница, отколкото за току-що спечелила независимостта си държава"; художникът и хералдист Аксели Гален-Калела (1865 - 1931) предложил бял кръст на син фон, който бил отхвърлен, поради голямата си прилика с шведското знаме и особено с гръцкото по него време. Търсенето на подходящо знаме продължило. През януари 1918 г. Сенатът от Вааса издал указ, с който временно утвърдил като официално наложилото се в практиката знаме с лъва. След края на Гражданската война споровете за националното знаме продължили. Червеният цвят бил изгубил обществена подкрепа, понеже знамената на загубилите войната - социалистите - били също червени. В края на май с.г. бил постигнат компромис - син скандинавски кръст върху бял фон, с лъвския герб по средата. Автори на този синьо-бял вариант били художниците Еро Снелман и Бруно Туканен. Търговският флаг имал същите цветове и форма, но без герба. Впоследствие търговският флаг изместил знамето с герба (а заедно с него - и направения компромис) и се превърнал в официалното знаме на Финландия. Предложението на Аксели Гален-Калела за национално знаме не успяло, но пък разработеният от него дизайн на ордена "Кръст на свободата" бил одобрен. Орденът бил учреден на 4 март 1918 г. като награда за военнослужащи, медицински персонал и цивилни лица, без значение от тяхната националност, воюващи на страната на правителствената армия срещу Червената гвардия и руските войски. През януари 1919 г. Манерхейм решил, че необходимостта от подобна награда вече е отпаднала и я отменил. Двайсет години по-късно, в началото на Зимната война, орденът бил въведен отново. На 18.08.44 финландското правителство обявило Кръста на свободата за постоянно официално държавно отличие. Кръстът на свободата представлява емайлиран тамплиерски кръст с триъгълни рамене, върху който е разположена метална свастика с хералдическа роза в центъра - един от елементите на националния герб. Орденът има пет основни степени: Голям кръст, Кръст на свободата I, II, III и IV степен. Кръстовете от всяка степен биват воински или граждански и се присъждат за военни заслуги във военно време, за медицински персонал във военно време, за военни заслуги в мирно време или за граждански заслуги. Всички кръстове от I и II степен са бели, воинските от III и IV - черни, а гражданските - сини. Свастиката върху всички ордени е позлатена, с изключение на IV степен, където е посребрена. Освен многото разновидности на ордена, са съществували и Медал на свободата (сребърен и бронзов), Кръст на Манерхейм (две степени), Кръст на скръбта и Медал на скръбта. Последните две награди се давали на близките на загинал офицер или войник, без да имат правото да ги носят обаче. Във филма Карл фон Мунк получава орден "Кръст на свободата" - III степен, за военни заслуги във военно време. |