Prinsessa

Принцеса
(мое заглавие - букв. превод)

За превода

Започнат на: 03.06.2011 Приключен на: 19.06.2011

Първа публикация: 27.06.2011 - Замунда.NET

Вид на превода: от субтитри (английски; фински).

Изходен език: английски (и мъъъничко фински, и още по-мъничко шведски. С речник ;).

Повод за превода: Няма особен повод, освен манията ми по всичко финландско. Всъщност точно този филм отначало нямах намерение да го превеждам, защото някой в Замунда беше писал, че вече се е заел с превода, и че субтитрите ще са готови "до няколко дни". Минаха обаче няколко месеца и тях все още ги нямаше, затова реших аз да се заема с "Принцесата". А и бездруго отдавна се бях влюбила в нея - невероятно трогателна история!

Бъдещи редакции: няма да има.

Бележките на преводача

Налудностите (делюзии, самозаблуди) са неверни, изкривени мисли и идеи, в които пациентът е твърдо убеден, и които не подлежат на опровержение. Те представляват един от симптомите за шизофрения и могат да бъдат: соматични (свързани с тялото на пациента - напр. той да вярва, че сърцето му не бие), нихилистични (напр. пациентът да твърди, че е умрял), сексуални, налудности за преследване или за грандиозност. От последния вид са и налудностите на Принцесата, която твърди, че е от знатно потекло.

Шизофренията е най-тежкото психично заболяване, чиито симптоми се дължат на множество промени в различни мозъчни системи. Честотата на заболяването е около 1 болен на 100 души, но по-страшното е, че за науката все още не е ясно какво предизвиква тези нарушения в мозъка, нито е открит лек за болестта. Лекарствата, които биват прилагани, контролират халюцинациите и налудните мисли, но не повлияват хроничния и прогресивен ход на заболяването.

Маларийната терапия се прилагала от началото на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век за лечение на обща пареза (късен стадий на сифилиса, характеризиращ се с деменция и паралич). След като било открито, че хининът лекува маларията (особено най-леката й, тридневна форма), през 1917 г. австрийският психиатър Юлиус Вагнер-Яурег (1857 - 1940) започва да инжектира болни от обща пареза с отслабени щамове на малариен плазмодий. Причинената по този начин тридневна малария предизвиквала силна треска, която убивала бледите спирохети (причинители на сифилиса). След това маларията се лекувала с хинин. При първите експерименти около 85% от пациентите с обща пареза оздравели напълно. През 1927 г. Вагнер-Яурег получава Нобелова награда за откриването на маларийната терапия, наричана от него "терапия Вагнер-Яурег". Той е първият психиатър, получил Нобелова награда за медицина.
Маларийната терапия била въведена и за лечение на различни психози, вкл. шизофрения. Използването й при болни от сифилис било изоставено след откриването на пеницилина, а при психичноболни - след въвеждането на лекарства на основата на хлорпромазин.

Инсулин-коматозната терапия (инсулиношокова терапия, инсулинотерапия) е била въведена през 1933 г. и представлява изкуствено предизвикване на хипогликемична кома (инсулинов шок/гърч/кома) чрез вкарване в организма на пациента на големи дози инсулин. Считало се е, че терапията повлиява положително халюцинациите, апатията, депресиите, нарушенията в мисълта и поведението, аутизма, кататонията и др.

Електрошокът (електроконвулсивна/електрошокова терапия) се осъществява с помощта на електрически ток (70 - 400 волта, 200 - 1600 милиампера), който преминава през главния мозък на пациента и предизвиква гърчове. Терапията е въведена през 1938 г. и е била широко използвана за третиране на шизофрения, тежки депресии, кататония и мания до края на 50-те години. Тя продължава да се използва и днес, въпреки сериозното противопоставяне от страна на граждани, организации и специалисти. В наше време електрошокът се провежда под краткотрайна пълна упойка. Сред страничните ефекти са загуба на паметта и дезориентация.

Лоботомията (наричана в началото левкотомия) е неврохирургическа операция, предложена от португалския невролог Егаш Мониш и извършена за първи път през 1936 г. от проф. Алмейда Лима. Операцията се състои в прерязването на снопчетата вътрешномозъчни нервни влакна, които свързват основата на главния мозък с предната мозъчна кора. По този начин в мозъка се предизвиква дефект, който възпрепятства възникването на каквато и да било сложна патологична психопродукция (например халюцинации). Лоботомията е използвана при пациенти с агресивно поведение, страдащи от определени видове психози. Резултатите били успокояване на пациента и възможност да живее в семейна среда без да бъде опасен за себе си или за околните. За откриването на това терапевтично въздействие на лоботомията Егаш Мониш получава Нобелова награда през 1949 г. Лоботомията е трябвало да замени познатите дотогава терапии, които имали краткотрайно действие и не били особено ефективни. На практика обаче операцията не лекувала нищо, а само премахвала някои симптоми на болните. След извършването на стотина операции и поради протестите на психолози и психиатри, че лоботомията е нехуманна и води до унищожаване на личността, тя бива забранена от правителството на Португалия. Но още през 1936 г. американецът Уолтър Фриман, силно впечатлен от постиженията на Мониш, разработва свой собствен метод (трансорбитална лоботомия), който се прилага чак до началото на 60-те години.

Трепан е инструментът (свределът), с който са пробивали черепа за извършване на лоботомия по метода на Мониш; за метода на Фриман се използвал друг инструмент, подобен на дълго тънко шило.

Хлорпромазинът е антипсихотично средство, открито през 1950 г. и използвано при лечение на болни от шизофрения. След неколкоседмичен прием се наблюдава изчезване на слуховите халюцинации и страховете от несъществуващи неща.
Въвеждането на медикаментозното лечение на психичните разстройства слага край на по-ранните методи за третиране на психичноболните, които криели много рискове и опасности.

Скополаминът е успокоително, което намалява двигателната активност на буйстващия пациент. Може да предизвика и сънотворно действие.

Делириум тременс е състояние на алкохолна психоза, възникваща при алкохолна абстиненция или продължителна алкохолна интоксикация. Началото й обикновено настъпва след спирането или намаляването на алкохола и се характеризира с типични симптоми като помрачено съзнание, обърканост за време и място, халюцинации, треперене и др. Най-често психозата трае от 3 до 7 дни, а след това зависимите не помнят всичко от този период. Делириум тременс е една от най-честите причини за смърт при алкохолиците.

Апоморфинът се получава от морфин чрез отнемане на една молекула вода. Неговото действие обаче е съвсем различно от това на морфина - апоморфинът е предизвикващо повръщане средство, което се прилага при остри отравяния (вкл. алкохолни), когато не е възможна промивка на стомаха. Той прекратява развиващото се опиянение, след което болният изпада в дълбок сън.
Апоморфинът се използва и за лекуване на хроничен алкохолизъм. Болният бързо развива условен рефлекс за отвращаване от спиртни напитки, но недостатъкът е, че рефлексът се изработва само по отношение на определен вид напитки.

Амфетаминът създава усещане за бодрост и сила, потиска умората, дори когато човек е силно физически изтощен. Във военно време са го давали на войниците за издръжливост при екстремни ситуации, свързани с продължително натоварване. Такъв трябва да е бил и случаят на Саастамойнен.
Освен това амфетаминът се използва за лечение на депресивни психози.

Седацията (седиране) е прилагане на успокоителни лекарства с цел да се улеснят последващи процедури под упойка. Предизвиква успокояване, отпускане, сънливост, отпадналост, намалена концентрация.

Хлороформът е бил открит едновременно и независимо от трима учени през 1931 г. като разтворител на каучука. През 1947 г. акушерът Джеймс Симпсън за първи път използва хлороформа за обща упойка на пациент.

Никила (Nikkilä) е общински център на община Сипоо (област Източна Усима, провинция Южна Финландия). Психиатричната болница в градчето (Nikkilän mielisairaala) е била клон на Хелзинкската психиатрична болница и е просъществувала от 1914 до 1999 г.

Келокоски (Kellokoski) е едно от трите села в община Тусула, намираща се в агломерацията на Хелзинки (област Усима). Клиниката за душевноболни край селцето е основана през 1915 г. и първа във Финландия въвежда всички новости в психиатрията. Продължава да е действаща болница.

Принцеса
(2010, Финландия)

Филмът разказва истинската история на Анна Лаппалайнен, станала известна като Принцесата от Келокоски.
Анна прекарва повече от 50 години като пациент в психиатричната болница край финландското селце Келокоски. Скоро след настаняването й там тя обявява, че е принцеса от Бъкингамския дворец, член на английското кралско семейство, нарича болницата свой дворец, а измежду пациентите си избира "антураж" и "придворна дама". Опитите на лекарите да я излекуват от тази нейна самозаблуда не дават резултат и персоналът се раздвоява в мнението дали е по-добре да продължават с изпробване на нови методи или напротив, да "влязат в налудностите" на Принцесата. А Принцесата, приела за своя мисия в живота да помага на хората, успява с добротата и позитивното си излъчване да докосне сърцата на всички покрай себе си и истински да лекува страдащите души - и на пациенти, и на лекари, и на жителите от селцето.   (текст - мой)

Режисьор: Арто Халонен
Сценаристи: Пирьо Тойка, Арто Халонен, Пааво Вестерберг
Оператор: Ханну-Пекка Витикайнен
Музика: Туомас Кантелинен
В ролите:
      Катя Кукола - Анна Лаппалайнен
      Криста Косонен - Кристина фон Хейрот
      Самули Еделман - д-р Йохан Гротенфелт
Петер Франзен - Саастамойнен
      Пирка-Пекка Петелиус - Куронен
      Пааво Вестерберг - д-р Алфред Лонка
      Анти Литя - д-р Сойнинен

Пааво Нурми (13.06.1897 - 02.10.1973) е финландски бегач на средни и дълги разстояния, спечелил най-голям брой олимпийски медали (12) в историята на леката атлетика. Наричали са го Летящия финландец. Постигнал е 22 официални и 13 неофициални световни рекорда. На олимпиадата в Хелзинки през 1952 г. той запалва олимпийския огън заедно с бегача Ханес Колехмайнен.
Златни медали на Пааво Нурми:
       от Антверпен'20:
               бягане 1000 м.
               крос 800 м. (индивидуално)
               крос 800 м. (отборно)
       от Париж'24:
               бягане 1500 м.
               бягане 5000 м.
               крос 5000 м. (индивидуално)
               крос 5000 м. (отборно)
               бягане 3000 м. (отборно)
               бягане 10000 м.
Сребърни медали на Пааво Нурми:
       от Антверпен'20:
               бягане 5000 м.
       от Париж'24:
               бягане 5000 м.
               бягане с препятствия 3000 м.

Карл Фацер (1866 - 1932) е пионерът в производството на сладкарски и захарни изделия във Финландия. Той изучавал сладкарското изкуство в Берлин, Париж и Санкт Петербург, а дядо му по бащина линия е бил от шоколадова Швейцария. На 17 септември 1891 г. заедно със жена си Берта отваря в Хелзинки руско-френска кафе-сладкарница на улица "Клуувикату" № 3, на който адрес тя се намира до ден-днешен. Малко по-късно открива и шоколадово-бонбонена фабрика в квартал "Пунавуори". Основаната от него фирма "Фацер" продължава да съществува и да произвежда емблематичните за нея изделия. Такъв е млечният шоколад "Karl Fazer", станал популярен благодарение на уникалния си вкус. Тайната му рецепта е останала непроменена от 1922 г., когато за първи път се появил на пазара в знаменитата си синя опаковка. Заради цвета й шоколадът бил наричан "син Фацер" (Fazerin sininen). "Синият Фацер" е част от финландската национална идентичност. Точно за този шоколад споменава и Принцесата (или по-скоро за "500 сини "Фацера" ;).

"Хавис Аманда" е статуя в стил ар нуво на финландския скулптор Виле Валгрен, завършена в Париж през 1906 г. и издигната в Хелзинки на 20 септември 1908 г. Статуята е излята от бронз и е поставена върху гранитен фонтан. Височината й е 194 см, а общата височина с фундамента - 5 метра. За модел на Валгрен е позирала 19-годишната парижанка Марсей Делкини. Статуята изобразява гола женска фигура - русалка, издигаща се от водата, стъпила сред риби и водорасли, обградена от четири тюлена. Според автора си е трябвало да символизира възраждането на Хелзинки. Валгрен я нарекъл просто Merenneito (русалка), но скоро статуята се сдобила с други имена: шведските вестници я наричали Havis Amanda, а финландските - Haaviston Manta или само Manta. В крайна сметка популярност придобило названието "Хавис Аманда".

Заради голотата и съблазнителността си отначало статуята била посрещната критично, особено от жените. И не голотата сама по себе си била причина за възмущение, а поставянето на гола женска фигура върху пиедестал, което било изтълкувано като поставяне на жената в подчинение. Според критиците "Хавис Аманда" подчертавала слабостта на жените, омаловажавала ги и ги принизявала до сексуални обекти (във Финландия жените получили избирателно право през 1906 г.). Някои защитници на женските права окачествили статуята като "типична парижка проститутка", изтъквайки липсата на невинност и непорочност. Тюлените пък, със своите изплезени човешки езици, били уподобени на похотливи мъже, ламтящи за голата госпожица. Но благодарение на малка група синпатизанти на Валгрен, творбата му постепенно започнала да печели одобрение, а жителите на Хелзинки започнали да виждат в нея духа на своя град. Днес "Хавис Аманда" се счита за най-красивото и най-значимо произведение на изкуството във финландската столица.

Според една градска легенда Хавис Аманда покровителства мъжката потентност. Някои мъже вярват, че ако измият лицето си с вода от фонтана й и извикат три пъти "Rakastaa!" (любов), потентността им ще се увеличи.

Като говори за "игра на сенките", пациентът Куронен препраща към "Митът за пещерата" на Платон. В него сенките върху стената на полумрачната пещера символизират вярата като съвкупност от предразсъдъци и мнения, поднасяни в емоционално убедителна форма на непознаващите истинското състояние на нещата. Сенките са само изкривено отражение на формите и идеите, съставляващи действителността. Текста на "Митът за пещерата" в превод на проф. Александър Милев можете да прочетете тук. Лично аз много го харесвам, защото убежденията ми за религиите съвпадат напълно с тази част от философията на Платон.

За песните

Срещнах пет песни във филма, които преведох. Това са:
        "Mademoiselle Rococo" - музика: Ерки Мелартин, текст: Микаел Любек;
        песен на Анна с молба към майката и песен на д-р Сойнинен за Черното царство, за които не открих данни да съществуват другаде извън филма;
        "Caro mio ben" - ариета от Джузепе Джордани;
        "Prinsessalle" - музика: Туомас Кантелинен, текст: Паула Весала и Мариска, изп.: Йоханна Куркела.

За истинската Анна Лаппалайнен

Превод: аз, от официалния сайт на филма.

Анна - Принцесата от Келокоски - твърдяла, че е родена в Бъкингамския дворец и е дете на английското кралско семейство. Когато била още бебе, един лешояд я грабнал от количката, отлетял с нея и я отнесъл чак в небето над Финландска Лапландия. Там я пуснал и тя паднала на легълце от мъх, а лапландците я открили и започнали да се грижат за нея.

В действителност Анна Лаппалайнен се родила в земеделската община Куопио на 27 юни 1896 г. Когато била четиригодишна, баща й починал, а майка й, която нямала възможност да издържа сама трите си деца, решила да даде Анна в приемно семейство. Според различни източници, детето е сменило между 7 и 15 приемни дома в Хелзинки преди да навърши 13 години.

На 18 години Анна търсила начини да работи като модел към Художественото училище "Атенеум" и университетския факултет по изобразително изкуство. Скоро след това започнала да изявява певческите си и актьорски умения, които я направили редовна гостуваща звезда в градските кафенета и киносалони.

След тежко прекаран бронхит, Анна се отказала от пеенето и се записала на курс по масаж. Станала толкова умела масажистка, че някои лекари изпращали пациентите си направо при нея.

На 30-годишна възраст Анна се омъжила за Артур Сведхолм - шведскоезичен градинар, с 15 години по-възрастен от нея. Щастието им обаче траяло само две години и половина. След развода проблемите на Анна се увеличили - тя не можела да си плаща наема, а изменчивото й поведение предизвиквало у съседите раздразнение и подозрителност. Властите били уведомени за проявите й и Анна била отведена в Психиатрична клиника "Кивела".

След краткото лечение тя се опитала да живее при майка си, но съжителството им не потръгнало. Анна се държала агресивно към нея и отношенията им били силно обтегнати. Анна била изпратена в психиатричната болница в хелзинкския квартал "Лапинлахти" (първата финландска клиника за душевноболни, основана през 1841 г.), където била диагностицирана с маниакална депресия, мания и психоза. След излизането си от болницата, тя направила нов опит да живее с майка си, който обаче довел само до нов престой в болницата в "Лапинлахти", последван от окончателното настаняване на Анна в психиатричната клиника в Келокоски през 1933 г.

В Келокоски Анна обявила, че е принцеса, станала най-известната пациентка на клиниката и най-занимателната личност там. Тя обичала да изнася свои спектакли и да пее шеговити мелодии от Йохан Алфред Танер и Оскари Нюстрьом. Силата й била в концертите за Празника на лятното слънцестоене (21 юни), когато излизала на балкона на третия етаж на болницата и пеела, а силният й глас отеквал надалеч.

Анна била и много сръчна с ръцете. Главният лекар д-р Паавали Аливирта получил като подарък плетен от нея елек, който носел в болницата на национални празници. Анна нарисувала и изработила множество оригинални картини, които по-късно са показвани в Париж, както и в Хелзинкската художествена галерия. Дева Мария е повтарящ се образ в творбите й, което може да се тълкува като израз на травматичните отношения с майка й.

Ползвайки се с правото да излиза извън двора на болницата, Анна можела да продължи работата си като масажистка. Тя често спирала пред някой селски дом, звъняла на звънеца без никакво предупреждение и масажирала всеки човек в къщата срещу символично заплащане.

Анна се прочула и с незабравимото си пътешествие до Стокхолм, за което получила разрешение от д-р Аливирта. Принцесата, заедно с една своя приятелка аристократка, отпътувала от Хелзинки с кораба "Веламо". Още с качването си на борда, Принцесата се разположила в главния салон и започнала да изнася представление. В същото време приятелката й - нейната "придворна дама" - тръгнала сред публиката да събира дарения в шапката си, украсена с цветя. В Стокхолм група туристи от Келокоски забелязали Принцесата и нейната "придворна дама" да пеят песни и да развяват финландски знаменца на ул. "Кунгсгатан" ("Кралската улица").

По време на пребиваването й в болницата в Келокоски, отделението на Анна наброявало около 60 пациента, настанени в стаи по четирима, шестима или 12 души. След като затвърдила "титлата" си обаче, Анна получила привилегията да живее в единична стая, за която било пригодено малко помещение, използвано по-рано за килер. На вратата на стаята й често се появявала табелка с надпис: "Кралски покои. Влизането забранено!".

С оглед лечението й, персоналът в болницата правел опити да нарича Анна "г-жа Сведхолм" или "Анна Лаппалайнен", но тя не реагирала на тези обръщения. Анна водела постоянни битки за кралския си статус, особено с дългогодишната старша сестра Пакален.

Един от изразите на налудностите й за кралско потекло било удостояването с почетни звания. Тя се обръщала към избрани от нея лица с "Хенри, принц на Ирландия", "Иван Грозни", "Карл Фацер", "Наполеон" и т.н. Удивителното е, че всяка нова личност оставала в съзнанието на Анна в продължение на десетилетия. Първоначално тя наричала главния лекар д-р Сойнинен "Татко"; след неговото напускане на поста поради "проблем с морфина", Анна започнала да нарича така един пациент, след чието освобождаване пък прозвището се превхвърлило върху портиера на болницата, Кари Нурминен.

В болницата в Келокоски Анна била подлагана на електрошокова терапия, маларийна терапия, продължителна наркоза и изолация. Последно подбраните за нея лекарства включвали и малко количество коняк, което й било позволено да приема всяка вечер.

Въпреки заболяването си, Принцесата е запомнена като много щастлива личност. Винаги имала енергията да забавлява своя "двор" - било то с песни или масажи. Със съдействието на двама банкови директори от близкото селце Келокоски тя "разрешавала" паричните затруднения на хората край себе си, като им раздавала мними чекове. С позитивността и лъчезарността, които излъчвала, Анна безспорно действала като лек за всички в клиниката и цялата околност.

На 89-годишна възраст, след повече от половин век живот в Келокоски, Анна била преместена в болницата в Никила - "От летния дворец - в зимния", както сама го определила. Там, на 92 години, тя посрещнала смъртта, а последните й думи били: "Аз не съм принцеса. Аз съм Анна Сведхолм."

През 1995 г. паметта на Принцесата е почетена, като в двора на болницата в Келокоски е издигнат мемориал, проектиран от скулптора Рауни Луико. Той се счита за единствения паметник в света, посветен на психиатричен пациент. Статуята, която символизира реката на живота, е в чест не само на Принцесата, но и на всички пациенти, които са получавали психиатрична помощ.

Снимки на Анна - Принцесата от Келокоски - можете да разгледате тук.

Линкове за сваляне:

Линк към филма и моите субтитри:
Prinsessa (Замунда.NET - субтитрите са в торента)
Prinsessa (Замунда.SE - субтитрите са в торента)