Käsky

Заповедта
(мое заглавие; вж. бележките по-долу)

За превода

Започнат на: 27.01.2012 Приключен на: 09.02.2012

Първа публикация: 01.04.2012 - Замунда.NET

Вид на превода: от субтитри (английски; фински).

Изходен език: английски (и пренебрежително малко количество фински).

Повод за превода: собствената ми лудост по Финландия, както и участието на Самули Ваурамо от "Лиекса!".

Бъдещи редакции: няма да има.

Бележките на преводача

Английското заглавие на филма е "Tears of April" ("Априлски сълзи") - сигурно не само защото действието се развива през април 1918 г., но и защото повечето червени отряди от Гражданската война се предават през този месец, след което ги чакат жестокостите на белия терор. Въпреки това аз не видях основания да се променя оригиналното заглавие, затова го преведох буквално: "Заповедта".
Филмът е екранизация по едноименния роман на Лена Ландер, издаден през 2003 г.    >>> корица
През 1809 г. руският император Александър Първи включва в състава на Великото финландско княжество Виборг (рус.: Выборг, фин.: Viipuri) и прилежащата му губерния. По време на Финландската гражданска война градът е завзет от финландската Червена гвардия и остава в нейни ръце до 29 април 1918 г., когато пада под натиска на белогвардейците (точно това превземане се споменава във филма). На 31 март 1940 г., съгласно клаузите на слагащия край на Зимната война мирен договор, Виборг преминава в границите на Съветския съюз като част от Карело-Финската ССР, а живеещите там финландци биват изселени в други части на Финландия. На 29 август 1941 г. градът е окупиран от финландски войски, отново върнат на Финландия и постепенно отново заселен с финландци. Червената армия го превзема на 20 юни 1944 г. и той окончателно попада под съветска власт. През септември с.г. Виборг е изкаран от състава на Карело-Финска ССР и присъединен към Ленинградска област, в чиято територия се намира и днес.
През 1782 г. Гьоте написва "Горски цар" за началната част на зингшпила "Рибарката" (вид комична опера). По-късно поемата става източник на вдъхновение за много класически композитори. Песента на Шуберт от 1815 г. се превръща в нейната най-известна музикална интерпретация. Бетховен  също прави опит да напише музика към поемата, но впоследствие се отказва. Все пак скиците му се оказват достатъчно завършени и биват издадени през 1897 г. от Райнхолд Бекер.

Не открих нито думичка в подкрепа на догадката, че докато е писал алегретото на Седма симфония, Бетховен може да е бил под въздействието на Гьотевата поема. Според мен много по-вероятно е, докато Лена Ландер е писала романа си или докато авторите на филма са работили над него, да са били под въздействието на песента "Figlio perduto" ("Изгубеният син"), изпята от Сара Брайтман през 2000 г. Музиката на "Figlio perduto" е именно алегретото от Седма симфония, а текстът - италианският превод на "Горски цар".

В субтитрите използвах българския превод на "Горски цар" от Димитър Стоевски. Можете да прочетете поемата на немски и български, както и да чуете гореспоменатите музикални творби на следния линк:
Erlkönig
Лодката, която отвежда Аро и Мина от острова, е шведска, затова част от разговора между Аро и екипажа се води на шведски. Беа също понякога говори на шведски. Халенберг пък рецитира "Горски цар" на немски, а Конста изговаря "вода" на руски. Всички реплики в субтитрите, които не са на фински, са в курсив.
На ръкава на Халенберг и останалите белогвардейци от военнополевия съд има бяла лента с надпис HelS. Не открих нищо за тази абревиатура, но тъй като на лентите са отбелязвали съответния окръг/област, а от друга страна, белогвардейските отличителни знаци винаги са включвали едно "S" (за "suojeluskunta" - "охранителен корпус", който е така наречената Бяла гвардия), мисля, че надписът би трябвало да означава Helsingin suojeluskuntapiirin, т.е. Охранителен корпус на окръг Хелзинки.
Ейка (Eikka) е умалително на името Ейно (Eino).
За Гражданската война (в най-общи линии), за Червената гвардия и Бялата гвардия, за червения терор и белия терор писах тук.
При започването на Гражданската война Сенатът заел твърдото становище червените бунтовници да бъдат съдени по законите на страната и наказани за държавна измяна. Сенатор Хейки Ренвал уточнил, че "водачите на бунта трябва да бъдат обесени, а останалите червени - презрени от всички (...) и да им се отнемат гражданските права". Изправянето пред съда означавало пълно разследване на всяка подробност при всеки отделен случай, който имал нещо общо с бунта. Докато траели процесите и се установявала вината на подсъдимите, задържаните червени трябвало да чакат във военнопленнически лагери.

Бялата гвардия обаче била на друго мнение и преминала направо към наказанията. Още в началото на февруари 1918 г., когато паднали Оулу, Варкаус и Куопио, предалите се червеногвардейски командири не били взети в плен, а разстреляни. На място били създадени първите лагери за останалите заловени. Сформирал се военнополеви съд, който след кратко разследване, състоящо се в разпитване на жителите от района кой от заловените е червен, и кой - не, издал присъди за екзекутирането на общо 210 души. На 6 април белите превзели Тампере. 11000 червени пленници били събрани на градския площад и вкарани във временен затвор. След това ги преместили в бившите руски казарми в Калеванкангас, трансформирани във военнопленнически лагер. В Тампере били създадени няколко военнополеви съдилища. Съдиите не били юристи, а присъдите можели да варират от смъртно наказание до пълно освобождаване на обвиняемия. Белите разделяли пленените на три категории:
    — водачи, агитатори и руски войници - тях ги чакал разстрел;
    — членове на Червената гвардия, които не били взели участие в терора - тяхната присъда била затвор;
    — останалите пленници подлежали на условно освобождаване.
След падането на всяка следваща "червена крепост" възниквали нови лагери и съдилища. Най-големите лагери, освен този в Тампере, се намирали в Хелзинки, Турку и Тамисари. След войната в тях били преместени пленниците от по-малките лагери. Докато функционирали, военнополевите съдилища издали 8000 смъртни присъди. Екзекуциите се изпълнявали в лагерите, а телата се заравяли в масови гробове.

Военнополевите съдилища били идея на Манерхейм с оглед съкращаване на процедурата за съдене на червените. Като цяло, главнокомандващият предлагал най-опасните престъпници да се предават на военнополевия съд, а големите групи да бъдат освобождавани. Манерхейм бил склонен да освободи "червените пленници, за които има добри отзиви от хората в родните им места, и особено онези, за които може да се счита, че са били принудени насила да участват в бунта". Така броят на пленниците в лагерите щял да намалее, а следователно и броят на пазачите. Което било добре, защото войските били нужни преди всичко на фронта и нямало достатъчно хора за охрана на лагерите. Освен практическата полза, освобождаването на част от пленниците щяло да допринесе и за бъдещото обединяване на финландския народ. Манерхейм отрано виждал необходимостта от построяването на мост между разединените обществени групи в следвоенна Финландия (макар че истинското обединяване настъпило чак през 1939 г., когато СССР заплашил целостта на Финландия).

Манерхейм успял да убеди председателя на Апелативния съд във Вааса Карл Сьодерхолм в идеята си за създаване на военнополеви съдилища, в които да се прилага военният наказателен закон, понеже Финландия се намирала в състояние на война. Но според Сената учредяването на подобни съдилища било юридически невъзможно. Законът не признавал гражданската война за състояние на война, а същевременно нямало как да се обяви война на Русия, понеже парламентът не бил свикан. Сенаторите поддържали мнението, че бунтовниците трябва да бъдат съдени по общия Наказателен кодекс, а случаите на политически престъпления да се разглеждат от Апелативния съд. Накрая било постигнато решение за създаване на специален Трибунал за държавна измяна, в който обаче червените пленници да бъдат съдени при стриктно спазване на законите и по процедура, максимално доближаваща се до обичайната в обикновените съдилища. Белият терор вече бил започнал и Сенатът се опасявал, че напрегнатата и изискващата незабавни действия атмосфера ще предизвика още много незаконни екзекуции, ако съдебните процеси се забавят. Полицейските власти предложили бързо производство, на което Манерхейм се противопоставил с думите: "Достатъчно кръв се проля. Не искам Финландия да бъде наричана екзекутор."

Трибуналът бил създаден на 29 май и прекратил дейността на военнополевите съдилища. Наказание се предвиждало, ако деянието на подсъдимия съставлявало предателство по Наказателния кодекс. Когато подсъдимият бил комунистически или червеногвардейски водач, се прилагали разпоредбите за държавна измяна. Командирите заплащали с живота си за военните действия, грабежите и убийствата, извършени от войските под тяхно командване. Въпреки строгата си уредба в специален закон, Трибуналът не отговарял напълно на критериите за безпристрастност, поради създалата се след войната обща негативна нагласа спрямо червените. Все пак, в хода на процесите било установявано, че наред с бунтовниците, в лагерите са попадали и невинни хора, нямащи нищо общо с бунта.

При фактическото прекратяване на бойните действия на 5 май в лагерите имало над 80000 военнопленници. След утихването на белия терор известна част от тях, предимно жени и деца, били освободени. От 74000 подсъдими Трибуналът намерил 70000 за виновни за "съучастие в предателство и подстрекателство към държавна измяна", като в това число попаднали дори готвачите и медицинските сестри. 555 души били осъдени на смърт, 113 от тях - екзекутирани. През декември смъртните присъди на останалите били заменени с доживотен затвор. Следствените и процесуалните действия се проточили много по-дълго от предвижданото, а през това време (до края на септември) мизерията, болестите и гладът в лагерите, както и Испанският грип отнели живота на около 13000 пленници. Най-висока била смъртността в Тамисари - 34%, или общо над 3000 души. Умрелите били погребвани в масови гробове край лагерите. В края на 1918 г. повечето осъдени били помилвани или освободени условно от дошлото на власт социалдемократическо правителство и в лагерите останали 6100 души. В края на 1919 г. затворниците наброявали 4000, през 1923 г. - 500, а през 1927 г. от лагера в Тамисари били освободени и последните 50 затворници.

Държавните репресии срещу победените в Гражданската война останали като срамна и болезнена страница в историята на Финландия, по-болезнена от самата война. През 1951 г. бивши червеногвардейци издигнали мемориал върху най-големия масов гроб в страната - този в Тамисари (официален сайт). През 1973 г. финландското правителство изплатило обезщетения на 11600 души, осъдени от Трибунала.


Заповедта
(2008, Финландия)

Екранизация по едноименния роман на Лена Ландер.

Пролетта на 1918 година, финландската Гражданска война. Белогвардейци залавят отряд от женския взвод на Червената гвардия и избиват всички без съд и присъда. След екзекуцията оцелява единствено командирката Мина. Егерът Аро Харюла пренебрегва нареждането на началника си да я убие и решава да я предаде на военнополевия съд, където жената да бъде съдена справедливо.   (текст - мой)

Режисьор: Аку Лоухимиес
Сценарист: Яри Олави Рантала
Оператор: Рауно Ронкайнен
Музика: Песи Леванто
В ролите:
      Самули Ваурамо - Аро Харюла
      Пихла Витала - Мина Малин
      Еро Ахо - Емил Халенберг
      Рина Маидре - Беа
      Емели Лоухимиес - Ейно


Първите женски отряди на Червената гвардия се сформирали през февруари 1918 г. в двата най-големи финландски града - Хелзинки и Виборг. До края на март в още девет града, предимно индустриални центрове, се появили червеногвардейки. Те били прислужнички или работнички от фабриките и споделяли революционните възгледи на съсловието си. Включването им във въоръжената борба обаче не срещнало голямо разбиране, предимно защото представата за жени войници и изобщо за жени в политиката била нова, необичайна и трудна за възприемане. От една страна, Женският социалдемократически съюз бил категорично против жени да се бият на фронта. Съюзът станал малко по-отстъпчив през есента на 1917 г., когато някои негови членки го напуснали, но и тогава не започнал да призовава жените да се записват в Червената гвардия; вместо това ги съветвал да се присъединят към работническите сдружения и другите организации на работническата класа. Червеногвардейските водачи също не одобрявали женско присъствие в редиците си. И Централният работнически съвет на Финландия отначало се противопоставил на идеята, но впоследствие постигнал компромис със Съвета на народните пълномощници, под чието командване се намирала гвардията. Било решено жените, които вече се били записали, да продължат да воюват, ако желаят, но нови жени да не бъдат приемани. Така в Гражданската война взели участие около 2000 червеногвардейки.

И нито една белогвардейка. Не че някои жени от Похянма и Оулу не поискали да си основат свои бели отряди - поискали, просто белогвардейското командване безапелационно им забранило тази волност. Консервативната идеология на белите в никакъв случай не можела да допусне женско участие на фронта, понеже това би означавало приемане на една от главните идеи на социализма: равенството. Официално Бялата гвардия обосновала отказа си с довода, че женските отряди били нещо противоестествено - работата на жената била да се грижи за дома, а ходенето на война било мъжка работа.

Почти всички червеногвардейки били неомъжени. Само 20 жени били над 30-годишни (но под 40), а петте най-малки били на 15. Причина да се включат в бойните действия бил преди всичко собственият им ентусиазъм, породен от семейната среда - всяка имала я брат, я баща, я годеник в Червената гвардия. Семействата обаче по никакъв начин не са принуждавали жените да направят този избор - напротив, известни са поне две жени, които са отишли в гвардията въпреки несъгласието на семействата си. Допълнителна роля за възникването на женските отряди изиграл и примерът на рускините, взели участие в Октомврийската революция. След войната, когато белите разпитвали заловените червеногвардейки защо са се записали в отрядите, много от тях посочили като причина липсата на пари и храна. Това може да се приеме само за малка част от жените (както и за мъжете впрочем) от района на Тампере - записалите се в края на март 1918 г., когато всички фабрики в града (освен една) били затворени и работничките останали без препитание. За останалите обаче парите не били причината. Наистина, Червената гвардия им била обещала по 10 марки на ден, но след първия месец служба им платила само по 5 марки за целия престой, а жените въпреки това останали. От друга страна, влизайки в бойните редици, жените сами напускали работата си, значи заплатата не е представлявала никакъв мотив.

За разлика от мъжете в гвардията, които получавали само по един ден обучение, преди да бъдат изпратени на фронта (и за повечето това била единствената им военна подготовка въобще), жените били обучавани цели две седмици в боравене и стрелба с оръжие. Макар и да не одобрявали присъствието им, мъжете от командването се чувствали отговорни за тях и не искали да станат виновни за смъртта на някоя, защото тя не е била достатъчно добре подготвена. Женските роти първоначално били ръководени от мъже, а след това сами избирали за командир някоя жена от състава си. Жените взели сериозно участие в сраженията за редица градове. Те били възхвалявани от червените водачи като героините на революцията, докато противниковата страна виждала в тях "диви зверове". Вестник "Централна Финландия" ("Keskisuomalainen") публикувал една статия на Илмари Кианто, която засягала проблема с наказването на бунтовниците и ясно илюстрирала отношението на белите не само към воюващите жени в панталони, но и към съпругите, майките и дъщерите на червеногвардейците, които никога през живота си не били хващали оръжие: "(...) защо войната да щади онези жени, които се проявиха като най-варварския елемент на Гражданската война? Само защото са жени ли? (...) В лова на вълци вълчицата е даже по-добра мишена от мъжкия, защото ловецът знае, че тя ще народи малки, които ще бъдат не по-малко зли от майка си и винаги ще се опълчват. Във финландската Гражданска война войниците от Червената гвардия се доказаха като зверове, а много от жените им - като вълчици, дори тигрици. Не е ли безумие да не убиваме зверовете, които постоянно ни нападат?" Вероятно именно след тази пропаганда започнали да наричат жените в гвардията вълчици.

Бялата гвардия екзекутирала незаконно общо 364 червеногвардейки. Почти толкова загинали и в сраженията. След освобождаването им от лагерите повечето жени напускали родните си места - там работодателите не ги наемали, знаейки за червеното им минало. Но късите коси издавали бившите лагернички, и дори далеч от дома те трудно си намирали работа.
Войната оставила 15000 червени вдовици и между 15000 и 20000 червени сираци. 600 сираци били изпратени в Похянма за осиновяване от бели семейства. Останалите били настанени в приюти.
Заради жестокия терор и екзекуциите по решение на военнополевите съдилища, нарицателно за белогвардеец станало прозвището lahtari, т.е. касапин, палач, убиец. Бялата гвардия пък била наричана Касапска гвардия (Lahtarikaarti).
Преди да заминат за фронта, много бели и червени войници си правели снимки за спомен - понякога сами, но по-често със семейството, съседите или приятелите си. След войната снимките, които били намерени у заловените и убитите червени, били използвани срещу самите тях и близките им. Белите обикаляли къща по къща със снимки в ръка, принуждавали хората да идентифицират лицата на тях и записвали имената им на гърба на фотографиите. По тази причина сега в архивите има огромно количество снимки от 1918 г. с идентифицирани червеногвардейци и техни близки. След установяването на самоличността на заснетите лица, те били арестувани, съдени, а понякога и екзекутирани. Същата съдба сполитала и фотографите.
Тамисто (Tammisto) е село в провинция Южна Финландия, област Усима, община Карялохя. През
2013 г. Карялохя е обединена с община Лохя и става част от нея. През Гражданската война Тамисто е попадало в червената зона на контрол.
Западна Усима е историческа област във Финландия, която днес влиза в границите на областта Усима. В повече подробности няма да навлизам; финландската административна уредба е най-непостоянната административна уредба, на която съм попадала. През Гражданската война Западна Усима се е намирала в червената зона за контрол (или поне до падането на Тампере - със сигурност).
Според английския превод военнополевият съд е в Рукио (Ruukkio). Така го писах и аз, въпреки че не успях да открия такова географско име. По-късно стигнах до извода, че най-вероятно е имало грешка и мястото няма да е било Рукио, а Рууки (Ruukki) - най-старият индустриален град във Финландия, бивша община (от 2007 г. - част от общ. Сийкайоки), област Северна Похянма, провинция Оулу. Обаче нямам намерение да поправям субтитрите заради едно "о"; да им стои там против уроки :)) През Гражданската война Рууки се е намирал в бялата зона за контрол, но в непосредствена близост до червения анклав Оулу.


За песните

Всички песни, които пеят героите във филма, са в мой превод. Преведох ги целите, а не само онова, което се тананика ;) Така имаме общо една белогвардейска ("Jääkärimarssi"), две червеногвардейски ("Punakaartin marssi" и финландската "Варшавянка") и две патриотични песни без особен цвят ("Kotimaani ompi Suomi" и "Laps' Suomen"). По някое време сериозно се притесних, че запасът ми от революционни, боеви и родолюбиви думички ще вземе да свърши, преди да съм измислила всички текстове. На косъм беше.
За финландските егери

В края на XIX век в Руската империя се засилила тенденцията за русификация на неруските народи, живеещи в нейните предели, с цел ликвидиране на националноосвободителните движения и стремежи и затягане на административния контрол. Русификацията във Великото финландско княжество била добре обмислена и планирана. Нейният първи период започнал през февруари 1899 г. при управлението на новоназначения генерал-губернатор на княжеството Николай Бобриков и продължил до 1905 г. Автономията на княжеството ставала все по-застрашена - руският цар вече можел да прокарва закони без съгласуване с финландските представителни органи (1899 г.), руският език бил обявен за официален, наред с финския и шведския (1900 г.), финланските военни формирования били разпуснати, а финландските войници - включени в състава на руската армия на общо основание (1901 г.). Сред финландците растяла идеята за независимост. Била основана Финландската партия за активна съпротива (Suomen aktiivinen vastustuspuolue), организирали се отряди за самоотбрана под формата на спортно дружество "Съюз на силата" (Voima-liitto), активистите се снабдявали с оръжие и се готвели за борба.

През втория период на русификация (1908-1917 г.) били спрени редица финландски издания, правата на финландския парламент били рязко ограничени, а впоследствие той бил разпуснат. Започнали репресии срещу финландското национално движение. През май 1914 г., на тържествените речи по случай завършването на университета, много бъдещи егери се изказали в подкрепа на независимостта. В края на годината в княжеството било въведено военно положение поради опасения от нахлуване на германски войски. На 17 ноември била обнародвана програма за широка русификация.

На 20 ноември в Дома на учащите в Хелзинки се състояло събрание на представители на различни студентски организации. Събранието констатирало, че пасивната съпротива е изгубила смилъл и след като противниковата страна (Русия) е престъпила закона, борбата трябва да продължи с незаконни средства. Финландия трябвало да скъса връзките с Русия. Когато се стигнало до въпроса за чуждестранна помощ, Вяйньо Коко от Северна Похянма посочил Германия като най-важна, дори единствена възможност. Участниците в събранието създали временен централен комитет на движението за независимост.

Централният комитет считал формирането на собствена армия като задължително условие за постигане и запазване независимостта на страната. Така, отделни студенти започнали доброволно да се записват в руската армия, за да придобият военно обучение и опит. След това бягали от армията - най-често през фронтовата линия - и встъпвали в състава на германските егерски части.

По-късно се появила възможността за получаване на военно образование зад граница. През януари 1915 г. Германия обявила готовност да обучи 200 души. Близо 200 младежи, на групи, преминали тайно в Швеция, а след това - в Германия. Финландците били обучавани в лагера "Локстед" в Шлезвиг-Холщайн. През есента на 1915 г. Германия решила да увеличи броя на обучаващите се на 2000. В цяла Финландия започнала тайна вербовка. През следващата пролет от групите доброволци бил сформиран 27-ми кралски пруски егерски батальон на германската армия (Königlich Preussisches Jägerbataillon Nr. 27) под ръководството на майор Максимилиян Байер.

Батальонът взел участие на страната на Германия в бойните действия срещу Русия в Прибалтика, а през май 1916 г. бил прехвърлен на Рижкия фронт и участвал в няколко сражения срещу руските войски. След обявяването на независимостта на Финландия (04.12.17) егерите се заклели във вярност към законното финландско правителство.

Първите 60 егери пристигнали в страната през есента на 1917 г. с желание да воюват срещу Русия. В началото на следващата година обаче ситуацията значително се променила. Напрежението между Сената и Съвета на народните пълномощници на Финландия довело до началото на Червеното въстание, след което избухнала Гражданската война. В нея на страната на противника освен руските войски се сражавали и работнически отряди на Червената гвардия. По тази причина някои от егерите не се върнали във Финландия, но голяма част - 950 души - пристигнали в гр. Вааса на 25.02.18 и се присъединили към правителствените войски (Бялата гвардия). Те виждали ситуацията точно като освободителна война, от която зависело дали ще се освободят от властта на Русия.

След Гражданската война повечето егери се върнали към мирния живот, други останали на служба. Някои се преселили в Съветска Русия, а голяма част участвали в Зимната война и Съветско-финландската война от 1941-1944 г. Между 1915 и 1918 г. на военно обучение в германската армия преминали общо 1895 доброволци, от които 1261 участвали в Гражданската война. В нея загинали 128 егери. В Зимната война се сражавали 774 егери, от които 24 загинали. С Кръста на Манерхейм били удостоени 20 егери. 49 егери офицери получили генералски чин. Егерското движение оказвало силно влияние върху развитието на финландските въоръжени сили чак до края на 50-те години на XX век. Последният егер, ген. Вяйньо Валве, починал през 1995 г.


Линкове за сваляне:

Линк към филма и моите субтитри:
Käsky (Замунда.NET; субтитрите са в торента)
Käsky (Замунда.SE; субтитрите са в торента)