Понеже тази дума е измислена и въведена в употреба от самия Виктор Юго, най-добре ще бъде да видим как той описва въпросните разбойници и тяхната дейност във Втора въвеждаща глава на "Човекът, който се смее", озаглавена "Компрачикосите" (изд. "Народна култура", 1966 г., превод: Ерма Гечева; препечатвам със съкращения):

    Кой ли днес знае думата "компрачикос" и кой разбира смисъла й?

    Компрачикосите, или компрапекеньосите (исп. comprachicos, comprapequeños - бел. моя, К. В.) бяха една отвратителна и необикновена скитническа шайка, прочута в седемнадесети век, забравена през осемнадесети, съвсем непозната днес.    (...)

    Компрачикос, както и компрапекеньос, е сложна испанска дума, която означава "купувач на деца".

    Компрачикосите търгуваха с деца.

    Купуваха ги и ги препродаваха.

    Не ги крадяха. Кражбата на деца е друг бранш.

    А какво правеха с тези деца?

    Правеха чудовища.

    За какво им бяха тези чудовища?

    За смях.

    Народът има нужда от смях; кралете също. На кръстопътищата е нужен смешник; в дворците - шут.    (...)

    Дете, отредено да бъде играчка за хората - такова нещо е съществувало. (...)

    За да може от човека да стане добра играчка, той трябва да се подхване отрано. Джудже се прави от крехка възраст. Децата служели за забавление. Но нормалното дете не е твърде забавно. Гърбавият по-добре развлича.

    Така се породило цяло изкуство. Имало отглеждачи на чудовища. Взимали човек и го превръщали в урод; взимали лице и го превръщали в мутра. Спирали растежа; разкривявали образа. Произвеждането на уродливи екземпляри си имало своите правила. Било цяла наука. Представете си ортопедия, действаща наопаки. Създадения от бога поглед това изкуство заменяло с кривогледство; създадената от бога хармония - с изкривяване; създаденото от бога съвършенство - с карикатура. И за познавача именно карикатурата била съвършена.    (...)    Дворцовият шут не е нищо друго освен опит да се сведе човекът до маймуната. Прогрес назад. Шедьовър в обратната насока. В същото време хората са се опитвали да превърнат маймуната в човек.    (...)    Това разменяне местата на хора и животни, извършвано от знатните лица, било особено подчертано при джуджето и кучето. Те били неразделни и кучето винаги било по-високо от джуджето, нещо като негова сянка.    (...)

    Принизяването на човека води до обезформянето му. Допълвали общественото принизяване с физическо обезобразяване. Някои майстори на вивисекцията от онези времена отлично успявали да заличат божествения образ в човешкото лице. Доктор Конкуест, член на Еймънстрийтската колегия и заклет надзорник на лондонските спицарии, е написал книга на латински върху методите на тази антихирургия. Ако се вярва на Джъстъс Керик-Фергъс, изобретателят на тази хирургия бил някой си монах на име Ейвън-Мор - ирландска дума, която означава "Голяма река".
    (...)

    Чудовища се произвеждали в големи мащаби и най-различни на вид.

    Нужни били на султана; нужни били на папата. Единият ги взимал, за да пазят жените му; другият - за молитвите си. Това бил особен човешки вид, който не можел да се възпроизвежда. Тези получовеци били в услуга и на сладострастието, и на религията. Харемите и Сикстинската капела използвали същия вид чудовища, но едните - свирепи, другите - нежни.
    (...)

    Тази някогашна вивисекция не се ограничавала с производството на чудовища за площадите, на шутове за дворците, на уроди, които да изтъкват качествата на дворяните, и на евнуси за султаните и папите. Тя постигала безброй варианти. Едно от нейните най-високи постижения бил "петелът", направен за английския крал.

    Имало обичай в двореца на краля на Англия нощем да броди един човек и да пее като петел. Този нощен пазач бдял, докато другите спели, обикалял палата и всеки час кукуригал толкова пъти, колкото било необходимо, така че замествал камбаната. На този човек, издигнат в чин "петел", била направена за целта операция на фаринкса още в детските му години, операция, която била част от изкуството, описано от доктор Конкуест. По времето на Чарлз II, тъй като човекът-петел много се лигавел вследствие на операцията и с това отвращавал херцогиня Портсмът, службата била запазена, за да не се намали блясъкът на короната, но на нея бил назначен един неопериран човек, който просто подражавал кукуригането на петел.    (...)

    Както вече обяснихме, през седемнадесети век търговията с деца се е допълняла от един занаят. Компрачикосите се занимавали с тази търговия и упражнявали този занаят. Те купували деца, пообработвали стоката и след това я препродавали.

    Продавачите били най-различни - от клетника-баща, който по този начин се отървавал от домочадието си, до господаря, който пласирал приплода на робите си. Търговията с хора била нещо съвсем обикновено.    (...)

    Компрачикосите се наричали също "чейлас" - индийска дума, която означава "ловци на деца".

    Дълго време компрачикосите почти не се криели. При някои обществени строеве съществува полусянка, която е благоприятна за престъпните професии; в нея те са на завет.    (...)

    По времето на Стюартите компрачикосите съвсем не били гледани с лошо око. Дори при случаи дворецът прибягвал до техните услуги. За Джеймс II те били почти instrumentum regni (оръдия на властта (лат.) -
б. пр., Е. Г.). Това било време, когато неудобните и непокорни родове били изкоренявани, когато семейни връзки били прекъсвани, когато всички наследници били унищожавани. Понякога един от клоновете на рода бил ограбван за сметка на друг. Компрачикосите имали таланта да променят образа на човека и това ги правело удобни за властта. Да се обезобрази човек, е по-добре, отколкото да се убие. Вярно, че съществува желязвната маска, но тя е твърде грубо средство. Не може да се насели Европа с железни маски, докато уродливи панаирджии - колкото щеш и те не будят съмнение, освен това желязната маска може да се махне, не и маската от плът. Да ти сложат завинаги маска от собствената ти плът - по-хитро не може да се измисли. Компрачикосите обработвали човека така, както китайците обработват дърветата. Както казахме, те имали свои тайни. Имали разни трикове. Изчезнало изкуство. Изработвали странно спечени изроди. И смешно, и дълбокомислено. Те променяли малкото същество толкова сполучливо, че след това и баща му не можел да го познае, както казвал Расин. Понякога оставяли гръбначния стълб прав, но преправяли лицето. Премахвали отличителните белези на детето, както се маха белег от носна кърпичка.

    На стоката, предназначена за панаирите, умело изкълчвали ставите. Децата ставали като без кости. От тях излизали гимнастици.

    Компрачикосите не само отнемали образа на детето, отнемали му и паметта. Поне доколкото можели. То не съзнавало, че е осакатено. Тази ужасна хирургия оставяла следи върху лицето, не и върху разума. То си спомняло най-много, че някога си е било откраднато, че после е заспало и след това са го излекували. Излекували от какво? Това то не знаело. За обгарянията със сяра и нарезите с желязо нищо не помнело. По време на операцията компрачикосите приспивали малкия пациент посредством някакъв прах, който минавал за магически и отнемал болката. Този прах открай време е бил познат в Китай и се използва до ден-днешен.    (...)

    И понеже стигнахме до Китай, нека останем там още малко, за една подробност. В Китай открай време са се занимавали с това изкуство или занаят - обработване на жив човек. Взима се две-тригодишно дете, поставя се в порцеланов съд с повече или по-малко странна форма, без капак и без дъно, така че главата и краката да са свободни. Денем този съд се държи прав, нощем се слага легнал, за да може детето да спи. Така то пълнее, без да расте, и бавно изпълва със стегнатата си плът и изкълчените си кости формите на съда. Това растене в делва трае няколко години. След известно време деформациите са непоправими. Когато се прецени, че резултатите са налице и че чудовището е готово, съдът се счупва, детето излиза и се получава човек с форма на гърне.

    Удобно - можеш да си поръчаш джудже с каквато щеш форма.
    (...)

    Между компрачикосите имало хора от най-различни страни. Под името компрачикос се побратимявали англичани, французи, кастилци, германци, италианци.    (...)    В това бандитско братство левантинците представлявали Изтока, останалите - Запада. Баски разговаряли с ирландци; баскът и ирландецът се разбират помежду си - те говорят стария пунически диалект.    (...)

    Компрачикосите били по-скоро съдружие, отколкото племе и по-скоро сбирщина, отколкото съдружие. Босяци от цял свят превърнали престъпността в занаят. Нещо като скърпен народ, съставен от всякакви дрипи.    (...)

    Скитничеството било закон у компрачикосите. Те се появявали и изчезвали. Когото само търпят, той не хваща корен. Дори и кралствата, където те доставяли стока на дворците и при случай подпомагали кралската власт, неочаквано започвали да ги преследват. Кралете използвали тяхното майсторство, а майсторите изпращали на каторга. Такава непоследователсност е нещо обикновено за кралете.    (...)

    Компрачикосите били бедни.    (...)    Възможно е, вероятно е дори техните главатари, останали завинаги неизвестни, предприемачите на едро в търговията с деца да са били богати. Днес, два века по-късно, това е трудно да се изясни.

    Компрачикосите, както вече казахме, били тайно съдружие. То имало свои закони, своя клетва, свои правила. Имало едва ли не свой условен език. Който днес би искал да научи повече за компрачикосите, трябва само да отиде в Биская и в Галисия. Понеже сред тях имало много баски, в Пиренеите се е запазило предание за тях.    (...)

    Компрачикосите, подобно на циганите и гуптите, си устройвали срещи; от време на време главатарите им се съвещавали. През седемнадесети век те имали четири главни сборища: дефилето на Панкорбо в Испания; в Германия - горската поляна край Дикирх, наречена "Зла жена", където има два загадъчни барелефа, представляващи една жена с глава и един мъж без глава; във Франция - в някогашната свещена гора Борво-Томона край Бурбон-ле-бен, където се издигала огромната статуя на Боздугана-Обещание; в Англия - зад стената на градината на Уилям Чалънър, щитоносец на Джизброу в Кливланд в Йорк, между четвъртитата кула и готическата врата.
    (...)

    Компрачикосите, нека повторим още веднъж, не са имали нищо общо с циганите. Циганите са народност, а компрачикосите - смесица от разни народности, утайка, както вече казахме, отвратителен леген с помия. Компрачикосите не са имали собствен език като циганите; техният жаргон бил смес от езици; говорели някаква каша от думи с най-различен произход. Накрая те се превърнали в нещо като народност, промъкваща се като циганите сред другите народи, но основната им връзка била съдружничеството, а не някаква определена раса. При всички исторически епохи може да се установи, че встрани от обширната течна маса, каквото представлява човечеството, са се движели такива отровни потоци от хора и са разпространявали не малко зарази наоколо си. Циганите са били род; компрачикосите - франкмасонство; франкмасонство, което не е било обединено от величава цел, а от един отвратителен занаят. Последна разлика - религията. Циганите са били езичници, компрачикосите - християни; и то добри християни, както подобава на едно сдружение, което, макар и смес от всякакви народи, се е породило в благочестива Испания.

    Те са били дори нещо повече от християни - били са католици; и нещо повече от католици - римокатолици.    (...)

    Джеймс II, човек набожен, който преследвал евреите и гонел циганите, се отнасял благосклонно спрямо компрачикосите.    (...)    Безследните изчезвания били тяхна специалност. От време на време държавните интереси са се нуждаели от такива похвати. Компрачикосите вземали още като дете някой неудобен наследник, преработвали го и той изгубвал предишния си вид. Това улеснявало конфискацията на имотите му, които безболезнено били прехвърляни на някой фаворит. Освен това компрачикосите умеели да пазят тайна и да мълчат.    (...)    Почти няма случай те да са издали кралска тайна. Вярно, че това било и в техен интерес. Защото, ако кралят загубел доверие, те биха били във висша степен изложени на опасност.    (...)    Освен това тези майстори доставяли певци на светия папа.    (...)    Джеймс II не можел да се отнася враждебно с религиозни хора, които в предаността си към Дева Мария стигали дотам, че произвеждали евнуси. През 1688 г. династията в Англия била сменена. Оранжкият принц свалил Стюарт. Уилям III заел мястото на Джеймс II.
    (...)

Към това можем да добавим няколко реда от Първа част, Трета книга, Шеста глава - "Събуждането", касаещи усмивката на Гуинплейн:

    - Да видим у Конкуест.

    Беше голяма книга, подвързана с мек пергамент. Той я прелисти с палец, спря на една страница, разтвори книгата на печката и прочете:

    - ..."De denasatis".¹ Това е - рече.

    И продължи:

    - "Bucca fissa usque ad aures, genzivis denudatis, nasoque murdridato, masca eris, et ridebis semper."² Точно това.
    ___________

Във връзка с позоваването на "сегашното" време в разказа, не трябва да забравяме, че "Човекът, който се смее" е писан през 60-те години на XIX век.
Не трябва да забравяме също, че това е художествен роман. Което означава, че макар да изобилства с исторически събития и личности, някои "факти" може и да не са станали точно така, както са разказани, ако въобще са станали и ако въобще са "исторически". Не е тайна например, че Юго е сбъркал (или умишлено е изменил?) значението на понятието "уапънтейк", което не означава "приставът на стотицата", т.е. "един страшен офицер", както Урсус обяснява на Гуинплейн в книгата, а е название за самата стотица (стара административна област в Англия). Не съм проверявала кое от гореописаното за търговците на деца е вярно и кое не е, но вие не приемайте всичко за чиста монета и... не забравяйте, че романът е художествен :)