Дорогая Елена Сергеевна

Скъпа Елена Сергеевна



За превода

Започнат на:
13.10.2011 Приключен на: 03.11.2011

Първа публикация: 25.10.2012 - Замунда.NET

Вид на превода: по слух.

Изходен език: руски.

Повод за превода: силни впечатления от ученическите ми години, когато гледах филма по телевизията. Но не помнех нито заглавието, нито действието, та доста време го търсих из руските сайтове. В ума ми се беше запечатала само последната сцена, както и това, че ставаше въпрос за безобразно нагли ученици. Всъщност те такива невъзможни кретени ми се струваха, че ги считах за грамаданско художествено преувеличение на обикновените училищни хулигани, което няма как да стане в живия живот. Тогава още не знаех, че подобни образи не само могат да станат реалност, но и всяко следващото поколение кретени с впечатляваща безочливост ще надминава предишното и ще дойде време, когато героите от филма ще изглеждат просто аматьори.

Бъдещи редакции: няма да има.
Бележките на преводача

Обложката вдясно не е оригиналната (нея не успях да открия), а моят опит да наподобя ето тази. За основа използвах синята обложка, разпространена в руските сайтове, която удължих малко и после й добавих текст. Не ги обичам тези безлични сини обложки на руските филми, отрупани с логота на издатели.
Братската наздравица, или пиенето на брудершафт (
нем.: Brüderschafttrinken), е ритуал, при който двама души отпиват едновременно от чашите си, кръстосали ръцете си в лактите и гледайки се един друг в очите. Така те символично заздравяват своето приятелство или пък слагат начало на по-свободни отношения помежду си. Прието е, че пилите на брудершафт вече могат да си говорят на "ти". Това е и смисълът на "едностранния брудершафт" във филма (няма такова понятие, естествено ;)) - учениците да се обръщат към Елена Сергеевна на "Вие", но тя да им говори на "ти".

Някои смятат, че пиенето на брудершафт произлиза от древен магически ритуал, при който участниците пият кръв от обща чаша или си потапят ръцете в животинска кръв, вричайки се в определени цели и идеали и създавайки по този начин братство. Други отнасят зараждането на този обичай едва към късното Средновековие. Ритуалът за първи път е споменат в пародийната творба от 1616 г. "Jus potandi, или пияческо право" от неизвестен немски автор с псевдонима Блазио Мултибибо (ако са ми верни проучванията, това трябва да значи нещо от рода на Пелтек Многопиещ), която се явява превод на друга творба от същата година - "Теория и практика на пияческото право" от английския поет Ричард Братуейт.
Московският държавен институт по международни отношения (Московский государственный институт международных отношений - МГИМО) е създаден на 14.10.1944 г. На тази дата сформираният година по-рано Международен факултет към Московския държавен университет получава статут на самостоятелно висше учебно заведение. През 1946 г. МГИМО открива прием за чуждестраннни студенти. От 1951 г. там се обучават и български граждани. Понастоящем МГИМО, въз основа на спогодба между двете страни, приема годишно по трима български студенти, които са освободени от държавна такса (7000-10000 рубли) и имат възможност да получават стипендия в размер на 600 рубли месечно. Конкурсът за постъпване в МГИМО се провежда от нашето Министерство на образованието.
"Так это ты, Мирон, Павла убил!" е фраза от съветския филм "Адютантът на Негово превъзходителство" (1969 г.). Тя се споменава в песента на група "Аквариум" от 1985 г. със заглавие "212-85-06", откъдето пък я цитира Витя в началото на филма.

По-нататък (след временното си изтрезняване) той си тананика една друга песен на "Аквариум" - "Мочалкин блюз". Макар да е била написана още в началото на 70-те и включена в два албума - от 1973 г. и 1981 г., "Аквариум" изключитело рядко са я изпълнявали на концерти и песента е била известна само на почитателите, притежаващи студийно записаните албуми. Тя става популярна чак след включването й във филма "Асса" през 1987 г.
"Что и требовалось доказать" (Quod erat demonstrandum - "Което трябваше да се докаже") е сентенция от Евклид, чиято съкратена форма (Q. E. D.) се поставя в края на математически доказателства и философски съждения, когато даденото в условието твърдение се докаже като вярно в резултата.
Амбразурите
(бойниците) са онези отвори във военните бункери, кораби и други подобни отбранителни съоръжения (има ги например по покривите на някои стари болници), през които се стреля по противника.Семьон Михайлович Будьони (1883 - 1973) взема блестящо участие в Руско-японската война, Първата световна война, Октомврийската революция и последващите действия срещу белогвардейците, Втората световна война. Заема високи правителствени и армейски длъжности. Удостоен е с цял куп отличия, ордени и награди, вкл. званието "Герой на СССР". Маршал на Съветския съюз от 1935 г. (един от първите пет).

Вячеслав Михайлович Молотов (1890 - 1986, рождена фамилия: Скрябин) е съветски политик и държавник, сталинист по убеждения. От 1912 г. участва в издаването на първия болшевишки вестник - "Правда", като при подготовката за издаването му се запознава със Сталин. През 1915 г. започва да използва партийния псевдоним Молотов (от рус.: молот - "чук"). Псевдонимът няма нищо общо с някакви крайности или жестокости, а - както казва внукът му Вячеслав Никонов - "името Молотов имало съвсем пролетарско и индустриално звучене и с него е трябвало да спечели работниците, които не обичали партийците-интелигенти". През живота си Молотов заема редица висши държавни и партийни постове.
През 1939 г. в качеството си на народен комисар по външните работи той подписва Договора за ненападение между Германия и СССР (т. нар. Пакт Рибентроп-Молотов).
През същата година, още в първия ден от Зимната война с Финландия, 30 ноември, Военновъздушните сили на Червената армия правят грешка. Вместо да нанесат удар по електростанцията и жп гарата на неприятелската столица, бомбардировачите губят ориентация и изсипват смъртоносния си товар върху жилищни и дипломатически квартали на Хелзинки. В резултат на това още на следващия ден в западните вестници се появяват снимки на разрушени домове и плачещи деца. В отговор на протеста на Европа, Молотов заявява
с присъщия си цинизъм, че съветските самолети не хвърлят бомби над Хелзинки, а чували с хляб за гладуващото финландско население. Финландците реагират светкавично на изказването му и веднага започват да наричат съветските ротативно-разсейващи авиационни бомби* "кошниците с хляб на Молотов" (Molotovin leipäkori), а малогабаритните бомби - "панерчетата на Молотов". (*Една такава ранна касетъчна бомба от типа РРАБ-3 е с дължина 2,25 м, диаметър 90 см, има три крила на опашката и съдържа в себе си 60 малки запалителни бомби. При падането си бомбата се върти около оста си и разпръсква малките бомби посредством действието на центробежната сила.) От своя страна, финландските бойци посрещат съветските танкове с "горящи бутилки" (polttopullot), пълни със запалителна течност, които кръщават "коктейл Молотов" (Molotovin cocktail).
На 13.01.2010 Киевският апелативен съд признава Молотов за виновен за голодомора в Украйна през 1932/33 г.

И с просто око беше видно, че портретът в стаята на Елена Сергеевна не е нито на Молотов, нито на Будьони. Тъкмо бях започнала да си мисля, че може пък по изключение Витя да е прав и фотографията наистина да е на дядо й, когато най-случайно открих, че и на дядо й не е. Докато проучвах горните две интересни личности, и по-специално Будьони, попаднах на обща снимка на първите пет маршала на СССР, на която лицето най-отпред в средата леко ми заприлича на "дядото" от портрета във филма. Реших да го проверя и - бинго! - той беше, съвсем същият! :) Маршал Климент Ефремович Ворошилов (1881 - 1969), оглавявал военното министерство от 1925 до 1940 г., рекордьор по престой в Политбюрото и Президиума на ЦК на КПСС - почти 35 години, носител на половин куп ордени и медали... малко бледнее пред Будьони в това отношение, но
пък цели два пъти става Герой на Съветския съюз. Сталинист. На 13.03.54 подписва Указа на Президиума на Върховния съвет на СССР за създаването на КГБ. Погребан е в некропола край Кремълската стена (както и Будьони, впрочем, височайша чест).
Марк Шагал (1887 - 1985, рождено име: Мойше Захарович Шагалов) е руски и френски художник от еврейски произход, чието изкуство се свързва с няколко основни стила. Той е ранен модернист и един от най-успешните художници на XX век. Оставя след себе си множество изящни и приложни творби - картини, илюстрации към книги, витражи, сценични декори, керамични произведения, гоблени, стенописи и др.
Фьодор Михайлович Достоевски (1821 - 1881) е един от най-значимите и световнопризнати руски писатели. Сред най-известните му творби са романите "Престъпление и наказание", "Идиот" и "Братя Карамазови".
Първата стихосбирката "Нерв" на Владимир Висоцки излиза през 1981 г. - една година след смъртта му. Отпечатани били обаче едва 55000 екземпляра. Говори се, че книгата била такава рядкост, та даже на черния пазар не можела да бъде открита. Плъзнала дори легендата, че стихосбирката не достигнала до читателите, защото някой откраднал вагона с тиража. В Държавната библиотека "Ленин" имало все пак един екземпляр и някои хора ходели в читалнята, за да преписват текстовете на ръка. Паралелно с легендата за откраднатия вагон се носела и друга мълва: че бройките всъщност "потънали" по областните комитети на КПСС.

И тъй като на времето "Нерв" е била толкова дефицитна книга, реших сега да не е дефицитна. Можете да я прочетете тук :)

Владимир Набоков (руснак по произход, емигрирал на запад по политически причини) пише скандалния си роман "Лолита" в продължение на пет години и го завършва през декември 1953 г. Книгата е написана на английски и издадена за първи път в Париж през 1955 г., а след това - в Ню Йорк през 1958 г. На руски "Лолита" е преведена от самия Набоков и излиза в Ню Йорк през 1967 г. В СССР романът вижда бял свят през 1989 г. чрез издателство "Известия". През 2003 г. Александър Свирилин обръща внимание, че в руския превод, вероятно по невнимание на преводача, липсва един обширен пасаж от Трета глава на Втора част. В последвалите две руски издания липсващият фрагмент вече е включен - в превод на Свирилин и на сина на Набоков, Дмитрий.
Който не е чел "Лолита", може да я прочете в Читанката. На български ;)
Бохемското стъкло, наричано още бохемски кристал, е една от визитните картички на Чехия (а по-рано, естествено - на Чехословакия). Това са уникално красиви стъклени изделия, произвеждани в областите Бохемия и Силезия още от XIII век. През XVII век, в стремежа си да имитират финото венецианско стъкло, майсторите от Бохемия откриват, че като добавят варовик в разтопеното стъкло, получават много по-искрящ материал, и то достатъчно дебел, за да може да бъде гравиран.  Сто години по-късно това вече е най-търсеното стъкло в света и остава такова чак до изобретяването на оловния кристал от британците в края на XVIII век. Около 1830 г.  бохемците възвръщат първенството си с въвеждането на оцветения (рисуван) кристал.
В пионерските ми години Павлик Морозов действително притежаваше славата на дете-герой, но или не са ми казвали какво точно геройство е извършил, или аз съм го забравила. Най-вероятно съм си го представяла с пушка в ръка срещу фашистите, какво друго.
Да видим сега какво друго.
Преди всичко - нищо общо с фашистите.

Павел Трофимович Морозов е роден на 14.11.18 в село Герасимовка, Тоболска губерния (днес селото спада към Свредловска област). И това, изглежда, е единственият неоспорим факт за живота му.

Според официалната версия от периода на сталинизма, пионерът Павлик е доносничел на властите кои от съселяните му са кулаци, следователно врагове на партията и държавата. През 1931 г. той дал показания в съда срещу собствения си баща за това, че последният злоупотребявал със служебното си положение на председател на селсъвета, като си присвоявал конфискуваното от кулаците имущество и издавал фалшиви документи за пътуване на принудителните заселници (разкулачените), за което бащата бил осъден на 10 години принудителен труд. Павлик издал още и дядо си Сергей за това, че укривал в дома си вещи на обявения за кулак Арсений Кулуканов (чичо и кръстник на Павел). На 03.09.32, докато майка им била в гр. Тавда, за да продаде единственото теленце, 13-годишния Павлик и 6-годишното му братче Фьодор отишли в гората за боровинки и не се върнали. На 6 септември ги намерили зверски заклани. Било установено, че Кулуканов платил на 19-годишния им братовчед Данила 30 рубли, за да ги убие, което Данила извършил заедно с дядо им Сергей. Кулуканов и Данила били осъдени на смърт и разстреляни незабавно след процеса. 80-годишните дядо Сергей и баба Ксения, която била в течение на всичко, приемала го с одобрение и задоволство и носела вина като съучастник - на затвор, където те по-късно и починали. Павлик Морозов бил провъзгласен за пионер-герой, борец срещу кулачеството и класовото разделение и защитник на бедните.

През 1987 г. писателят емигрант Юрий Дружников издава в Лондон книгата "Агент 001, или възнесението на Павлик Морозов". В нея той поставя под въпрос почти всичко от официалната версия и я нарича пропаганда. Авторът счита за преувеличени твърденията за активната дейност на Павлик против кулачеството, а показанията му в съда - за лично отмъщение от семейно-битов характер (понеже баща му бил изоставил семейството си и живеел с друга жена). Според Дружников убийството е дело на ОГПУ (НКВД), а осъдените били набедени. Той отрича Павлик да е бил пионер приживе и твърди, че едва след смъртта си е бил обявен за такъв. Това е било нужно, за да може случаят да се квалифицира като политически терор срещу член на детската комунистическа организация. Политизирането на делото било от полза за колективизацията, която селяните въобще не искали да приемат. Със създаването на мита за пионера-герой било заклеймено кулачеството и поощрено доносничеството срещу кулаците, което пък било добре дошло за колективизацията.

След появата на книгата, в съветската преса излизат опровержения на теорията на Дружников. От друга страна, Перестройката и гласността са вече в ход и журналисти от различни издания започват да преразглеждат  култа към Павлик Морозов. Основната им критика е срещу насърчаването на доносничеството - прийом, присъщ по-скоро за възпитанието в нацистките младежки организации. Този нов поглед върху историята намира отражение и в думите на Паша от "Скъпа Елена Сергеевна".

През 1999 г. Върховният съд на Русия по молба на Матрьона Шатракова, дъщеря на Арсений Кулуканов, преразглежда присъдите по делото и отказва да реабилитира осъдените с мотива, че двойното убийство "е от чисто криминално естество и поради това убийците не подлежат на реабилитация по политически причини".


Скъпа Елена Сергеевна
(1988, СССР)

Екранизация по едноименната пиеса на Людмила Разумовска.

Краят на учебната година. Погълната от грижи за болната си майка, преподавателката по математика Елена Сергеевна съвсем е забравила за рождения си ден. Когато група нейни ученици от последния клас идват в дома й, за да я поздравят, тя е безкрайно изненадана и трогната до сълзи. Гостите я обграждат с огромно внимание, поднасят й цветя и скъп подарък.
Вечерта се превръща в истински празник за Елена Сергеевна, но изведнъж щастието й бива помрачено – някои от зрелостниците си признават, че са се представили слабо на матурата по математика. Притеснени от оценяването на следващия ден, те един през друг изтъкват колко несправедливо би било лошите оценки да провалят целия им бъдещ живот. Учителката с огорчение разбира, че с посещението и любезността си неочакваните гости всъщност преследват едно: да я склонят да им съдейства в подправяне на изпитните работи.
Вярна на принципите си, Елена Сергеевна категорично отказва да участва в плана им. Тя не подозира, че отказът й ще превърне нейния дом в неин затвор, че младежите, у които се е стремила да възпита най-възвишени добродетели, ще демонстрират пълно неуважение към нея и идеалите й и, решени на всяка цена да постигнат своето, оправдавайки собствената си безнравственост със заобикалящата ги действителност, ще прибегнат дори до насилие.
С развитието на действието всеки от учениците открива за себе си онази морална граница, до която е способен да стигне в името на целта, но тягостната битка между „съвременната Жана д’Арк” от 60-те години и „новото поколение” на Перестройката, което десетилетие по-късно ще бъде наречено „изгубеното поколение”, не донася победа нито на едната, нито на другата страна. (текст - мой)

Режисьор: Елдар Рязанов
Сценаристи: Людмила Разумовска, Елдар Рязанов
Оператор: Вадим Алисов
Музикално оформление: Сергей Скрипка
В ролите:
      Марина Нейолова - Елена Сергеевна
      Андрей Тихомирнов - Володя (озвучава: Олег Меншиков)
      Дмитрий Марянов - Павел (озвучава: Андрей Ташков)
      Наталия Шчукина - Ляля
      Фьодор Дунаевски - Виктор
      Елдар Рязанов - съседът



Комуналката е един много интересен феномен в бита на съветския и руския човек. Някои повърхностно смятат, че комуналката е формата на съжителство, която проповядва комунизмът, и едва ли не е негова върховна цел. Това не е вярно.

Първите комунални жилища се появили още в началото на XVIII век. Собственикът на едно помещение можел да го прегради и да дава под наем така образуваните "ъгли", които често били преходни, т.е. свързани помежду си така, че от единия се влизало в другия, от него - в следващия и т.н. През 60-те години на XIX век, след излизането на романа на Николай Чернишевски "Какво да се прави", се появили т.нар. комуни-общежития. Комуната-общежитие представлявала малък или средноголям апартамент (от 2 до 4 стаи), нает от няколко младежи. Нищо по-различно от сегашните студентски квартири :))

Разбира се, бумът на комуналните жилища настъпил след Октомврийската революция, в хода на т.нар. жилищно уплътняване. На 20.08.18 Президиумът на Всеросийския централен изпълнителен комитет на Съветите приел Декрет за отмяна правото на частна недвижима собственост в градовете. Декретът забранявал на гражданите да притежават земя и да строят жилища, чиято стойност или доходоносност надхвърляла лимита, определен от местната управа. Другият лимит при уплътняването била полагаемата на един човек жилищна площ. Притежаваната "излишна" жилищна площ се отнемала в полза на пролетарската държава. Държавата пък настанявала там хора без жилища. Замисълът бил богатите граждани да се постеснят за известно време, докато новата власт построи домове за всички нуждаещи се. Поне така виждал преодоляването на жилищната криза Ленин в статията си "Ще удържат ли болшевиките държавната власт?". Естествено, богатите граждани не били очаровани от перспективата да се сбутат в две стаи и делят дома си безвъзмездно с няколко семейства на работници, които ще им ползават телефона на общо основание и ще трошат мебели, врати, прегради и паркети, за да си палят печката с тях. Така, заради особено упоритите собственици, които не давали домовете си доброволно, било измислено и прилагано принудителното уплътняване. Първата Конституция на СССР пък лишила от избирателно право и от редица други права собствениците на одържавените имоти - те, заедно с още няколко категории хора, попаднали в графата лишенци. През периода на действие на Конституцията (1924-1936 г.) лишенците били изселени от жилищата на държавния фонд и им били отнети дори онези стаи, които им били останали след уплътняването.

В много градове одържавяването на частните жилища започнало дори преди приемането на Декрета на ВЦИК. Така например в Москва то било наложено с три постановления на Московския градски съвет от 30 ноември, 12 декември 1917 г. и 26 януари 1918 г., като засягало жилищата на стойност над 20000 рубли или носещи чист годишен наем над 750 рубли. На 12.07.18 Моссъветът определил и нормата за жилищна площ при уплътняването - 1 стая на 1 възрастен човек, променена през октомври с.г. на 9 кв.м./възрастен. Моссъветът издал и инструкция, с която разделял цялото градско население на четири категории:
    1) членове на комунистически организации и семейства на червеноармейци, намиращи се на фронтовете на гражданската война - те получавали всичко и оставали в собствените си жилища.
    2) работници, дребна и средна интелигенция - те имали правото да претендират да им бъдат дадени "хубави стаи в други домове".
    3) едра интелигенция, съветски служещи и "буржоа, непритежаващи недвижими имоти" - те били настанявани/стеснявани съгласно нормата.
    4) "буржоа, живеещи от скрити капитали или притежаващи недвижима собственост" - те били изселвани от Москва, като им се отнемало всичко с изключение на по един "походен вързоп" - чифт бельо, възглавница, одеяло и т.н., т.е. онова, което се полагало на всеки червеноармеец, заминаващ за фронта.
В резултат, през есента на 1918 г. от Москва били изселени 3197 "буржоазни семейства" (около 15000 души), а в домовете им били настанени над 20000 работници.

Не държала Москва обаче първенството по уплътняване. Столица на комуналките станал тогавашният Петроград, впоследствие - Ленинград, а понастоящем - Санкт Петербург, където преди революцията имало много жилища с голяма площ. Това дало възможност там да се появят и най-много комунални жилища. Нормата първоначално била 10 кв.м. на възрастен с дете до 2 г.
и 5 кв.м. на дете от 2 до 12 г., променена през 1924 г. на
8 кв. м./човек, независимо от възрастта, а през 1926 - на 13,5 кв.м. До април 1919 г.
36000 работници и членове на семействата им били настанени в "излишните" жилищни площи.

Новата икономическа политика (1921-1928 г.), заменяща "военния комунизъм" от времето на Гражданската война, имала за цел възстановяване на народното стопанство и последващ преход към социализъм. Мерките, освен всичко друго, включвали различни форми на собственост, привличане на чужди капитали под формата на концесии, парична реформа, която превърнала рублата в конвертируема валута, и т.н. - с една дума, както Ленин още в началото признал, "възстановяване на капитализма в значителна степен", за неопределено време. НЕП обхванала както селото, така и града, а следователно - и комуналните жилища. Безвъзмездното настаняване в тях било довело до недостиг на средства за поддръжка на жилищния фонд. Затова частично били възстановени отдаването под наем и частната собственост, учредили се жилищни кооперативи. Собствениците живеели в една или няколко стаи, а свободните можели да дават под наем. Определена част от наема те внасяли в домоуправлението, а остатъкът им се считал за доход. Домовете, които не се давали под наем, останали под разпореждането на местните органи на властта - комунистическите отдели. Именно тогава тези жилища започнали да се наричат комунални. През 1929 г. институтът на наема бил отменен и всички жилища станали комунални. Притокът на селско население в града заради индустриализацията довел до образуване на нови комунални жилища и ново уплътняване. През 1931 г. санитарната норма в Ленинград била съкратена на 9 кв. м. През 1937 г. жилищните дружества, които се разпореждали с 90% от жилищния фонд, били закрити и всички жилища преминали под управлението на комотделите.

В средата на 50-те години на XX век политическото ръководство на СССР започнало провеждането на нова жилищна политика, съсредоточена върху масовото строителство на самостоятелни жилища. Постановлението за развитие на жилищното строителство в СССР, прието от ЦК на КПСС и Съвета на министрите на 03.07.1957 г., закрепило курса на заселване в благоусторени семейни жилища. Идеологическата и научна обосновка на този нов курс се свеждала до няколко пункта:
    1) комуналното жилище никога не е било проект на съветската власт, а резултат от икономията на средства по време на индустриализацията.
    2) съжителството на няколко семейства в едно жилище не е нормално и представлява социален проблем.
    3) комуналните жилища са икономически неизгоден начин на живеене, незадоволяващ съвременните потребности.
    4) проблемът с комуналните жилища може да бъде решен посредством масово строителство по нови технологии.
Била създадена съответната база и инфраструктура - домостроителни комбинати (през 1959 г. - в Ленинград, през 1962 г. - в Москва), заводи за железобетонови изделия и т.н. От 1966 до 1970 г. 942000 души в Ленинград получили самостоятелни семейни жилища (809000 от тях - новопостроени). До средата на 80-те години броят на комуналните жилища в централните райони на града спаднал с 60%.

В началото на 90-те години започнал процес на разселване чрез приватизация на комуналните жилища. При съгласие на всички наематели на жилището, всеки живущ получавал правото да приватизира стая. През 1993 г. бил отбелязан пик на разселването в Санкт Петербург. През 1996 г. в града били останали 200025 комунални жилища (14% от всички жилища), в които живеели 587099 души. През 2011 г. били регистрирани 105000 комуналки с 660000 живущи в тях. Което означава, че Санкт Петербург си остава комуналната столица на Русия.

За да си представим една съвременна комуналка, е достатъчно просто да си представим една комуналка от 80-те години, или пък от 70-те - картинката не се е променила особено, понеже повечето от тези жилища не са били ремонтирани от десетилетия (разбира се, има и изключения, и то прекрасни). Типичната сграда е, да речем, 5-етажна, масивна, огромна, с високи орнаментирани тавани и изрисувани стени, строена в самото начало на XX век. На всеки етаж има по един гигантски апартамент с по десетина стаи. Всяка стая се заема от едно домакинство - семейство или несемеен човек, в зависимост от площта й. Някои помещения в апартамента са за общо ползване: антрето, коридорът, кухнята, тоалетните (по правило - две), банята (не е изключено да има и две бани). Възможно е да има и "ничии" стаи, които също се превръщат в общи - например в сушилни или просто места за складиране на всякакви непотребни натурии. В много апартаменти мивката е само една - тази в кухнята (друг вариант за измиване на каквото и да било е над ваната в банята). Обикновено общите помещения са белязани със жестоки следи на времето - толкова стари, че е невъзможно да се определи от колко десетилетия датират: петна от течове, липсващи плочки, олющена мазилка, опадала таванска замазка, паяжини, почернели стени и тавани, ръжда, счупени уреди, останки от тръби, чернилки от сажди, пръски от мазнина, очукана и хлопаща дограма, лекета от всякакъв произход. Сградата е държавна собственост. Държавно е и цялото оборудване в кухнята, банята и тоалетната. Но в днешно време, ако ви се развали водонагревателят, държавата ще ви изпрати безплатен майстор да го поправи, обаче частите ще трябва да си купите сами. Нововъведение на XXI век е и появата на отделни хладилници по стаите, след като техниката за бита станала по-достъпна; преди това хладилникът също бил общ и се намирал в кухнята. Друго нововъведение са многото готварски печки в кухнята - всекиму неговата, както и многото перални в банята (но не всеки е успял да се модернизира с пералня). Разходите за ток, вода, парно и газ се разпределят между живущите. В някои апартаменти електромерът е общ, в други има отделни електромери в стаите и общите помещения. В някои общи помещения може да има толкова на брой контакти, колкото са домакинствата, за да става по-лесно отчитането на тока. Сметката за общия телефон също се дели между всички; ако все пак някой не държи да ползва телефон, може просто да се откаже от тази екстра; ако пък иска отделна линия за своята стая, може да си прекара (последното става бавно и струва скъпо). Почистването на общите помещения е общо задължение на всички - те си определят по каква схема да се редуват. Почистването на стълбищата обаче е задължение на общината. На входа на сградата има пет пощенски кутии - по една за всеки апартамент. При звънците край входните врати по етажите не е така - те са според броя на домакинствата. Ако все пак звънецът е само един, до него задължително стои номериран списък на семействата в апартамента - така гостите на семейство номер 6 трябва да звъннат шест пъти, за да им отворят правилните домакини.

Това са само бегли щрихи от събирателния образ на комуналките. Изключително информативно, обяснително и нагледно, с много снимки, видеоекскурзии и документи, са представени те в сайта Коммунальная квартира: Виртуальный музей советского быта. На любопитните го препоръчвам горещо!