"Отворено общество" е рожба на небезизвестния американски мултимилиардер Джордж Сорос. Американски, ама по натурализация. Иначе, когато се е появил на бял свят през 1930 г. в Будапеща, си е бил най-обикновено унгарско бебе на име Гьорг, и то от еврейско семейство. На 17 г. емигрирал в Лондон, а на 26 - в Ню Йорк.  През 1990 г. основава "Отворено общество", което става един от първите спонсори на неправителствени организации и културни дейности в Източна Европа. В България "Отворено общество" финасира: Центъра за икономическо развитие, Европейския институт за пазарна икономика, Червената къща, Центъра за социални практики, Центъра за либерални стратегии, Нов български университет, софтуерната компания "Рила солюшънс" и др.

"Програмата за фалит", която Веселин Вукотич привежда в действие, естествено, не носи такова плашещо название. Тя се нарича Закон за финансовите операции (Financial Operations Act) и е разработена през 1989 г. от Световната банка. По силата на този закон предприятията били внимателно категоризирани. Това на практика означава, че били определени най-изгодните за фалит или ликвидация предприятия. След това, в изпълнение на спонсорираните от СБ и Международния валутен фонд реформи, кредитирането на цялата индустрия било спряно с цел ускоряване на процеса по фалит. Когато вследствие на спирането на финансирането дадено предприятие изпаднело в несъстоятелност в продължение на 30 до 45 дни, през следващите 15 дни кредиторите му (местни и чуждестранни банки) били длъжни да проведат съвещание за намиране на изход от ситуацията. Този ход им позволявал да преобразуват вземанията си в контролен пакет акции в неплатежоспособното предприятие, в която операция държавата нямала никакво право да се меси. След като кредиторите не намерели решение, се задействали процедурите по обявяване на фалит, а на работниците дори не се полагали обезщетения при уволнението. Някои предприятия - обществена собственост, в опит да избегнат фалита, спрели да плащат заплати на работниците си, за да разполагат с достатъчно средства, с които да посрещнат исканията на кредиторите. За съжаление, единственият резултат бил, че 20% от работната ръка в Югославия останала без заплати през първото тримесечие на 1990 г. Принуждавайки предприятията да се справят с невъзможни условия, Световната банка чрез Министерството на приватизацията, оглавявано от проф. Вукотич, дирижирала срива на 50% от югославската промишленост. През 1989 г. 248 фирми фалирали или били ликвидирани, а 89400 работници останали без работа. До края на септември 1990 г. ги последвали още 889 предприятия заедно с 525000 работници. Това прави общо 1137 фирми и 614400 безработни в Сърбия, Босна и Херцеговина, Косово и Македония само за година и девет месеца.

Желко Богетич (Željko Bogetić) работи със СБ и МВФ от 1992 г., ако са ми верни изчисленията. Преди е бил главен икономист за Руската федерация в СБ. Понастоящем е главен икономист и координатор на сектора по въпросите на икономическата политика и бедността за Западните Балкани в СБ. Автор е на поне две книги относно данъчната политика в България, издадени през 1995 г. (хм!).

Бранко Миланович (Branko Milanović), който също е бил водещ икономист в СБ, от януари 2014 г. преподава в Нюйоркския университет като специалист по въпросите на развитието и социалното неравенство.

Душан Вуйович (Dušan Vujović) е бил представител на СБ в Украйна, а впоследствие (от 2011 г.) - консултант за СБ и Агенцията за международно развитие (USAID) относно реформирането на бюджета за публичната администрация. От април 2014 г. е министър на икономиката в Сърбия.

При работническото самоуправление трудовият колектив самостоятелно взема ключовите решения по управлението на предприятието. За първи път тази идея развива основоположникът на анархистката политическа мисъл Пиер Прудон (1809 - 1865). Тя впоследствие е използвана в революционния синдикализъм във Франция от края на XIX в., в гилдийния социализъм във Великобритания от началото на ХХ в., от основаната през 1905 г. в САЩ Световна организация на индустриалните работници (Industrial Workers of the World) и от други движения.

В СССР работническото самоуправление стои в основата на самата Октомврийска революция. В стремежа си да премахнат експлоататорския труд селяните подели борба за контрол върху земята, а работниците - за контрол върху производството и разпределението на продукцията. "Работнически контрол!" е и един от главните болшевишки лозунги през периода февруари - октомври 1917 г., провъзгласен от Ленин още преди Февруарската революция. По тази точка работническата борба и борбата за политическа власт напълно се сливали. Непосредствено след Февруарската революция работниците започнали стихийно да се обединяват във фабрично-заводски комитети (фабзавкоми) и да превземат големите предприятия в Петроград, Москва, Урал, Донбас и други промишлени центрове въпреки яростната съпротива на предприемачите. Решаваща роля в реализирането на работническия контрол изиграли Съветите на работническите, войнишките и селските представители, които били създавани на териториален принцип (отначало управляващи паралелно с Временното правителство и въпреки него, по-късно именно тези съвети на народните представители ще се превърнат в официални местни органи на власт в СССР). От 30 октомври до 4 ноември 1917 г. на провелата се в Петроград Всеросийска конференция на фабзавкомите (2/3 от чиито делегати били болшевики) било решено, че работническият контрол е възможен единствено при преминаване на цялата държавна власт в ръцете на Съветите. Друго важно решение, което сложило край на самите фабзавкоми, било обединяването им с профсъюзите. И с фабзавкомите - дотук. През декември 1917 г. бил образуван Висш съвет на народното стопанство (ВСНС, рус.: ВСНХ) и започнало съдаването на местни съвети на народното стопанство (совнархози) - "учреждения по организацията и реализацията на производството, действащи под ръководството на ВСНС и под контрола на съответния Съвет на работническите, войнишките и селските представители". Предвиждало се във всеки совнархоз да има 14 секции - по една за отделните промишлени отрасли, а членовете на совнархоза да избират сами свой ръководен орган - изпълнителен комитет и президиум на изпълнителния комитет. Още на Първия конгрес на совнархозите обаче (25 май - 4 юни 1918 г.) работническата независимост била почти заличена. Било решено 2/3 от управлението на всяко предприятие да бъде назначавано от съответния областен (най-висок в териториалната йерархия) совнархоз, а само 1/3 да се избира от работниците. Избраният от управлението председател пък трябвало да бъде одобрен от същия висшестоящ совнархоз. Областният совнархоз можел да назначава и свой представител в управлението на предприятието, който имал решаващ глас и дори право да спира от изпълнение "противоречащите на обществения интерес" решения на управлението. Така самият термин "одържавяване" сменил изцяло своя смисъл - той вече не означавал участие на работническите организации в управлението (т.е. процес, който тръгва отдолу), а подчиняването им на държавните органи (т.е. процес, спускан отгоре). След провъзгласяването на СССР (1922 г.) започнала политика по централизиране на властта и преминаване от териториална към отраслова система на управление на промишлеността. Совнархозите били преобразувани в промишлени отдели към изпълкомите на съответните местни Съвети. Унищожаването им ме води до извода, че през 1917 г. Ленин е използвал лозунга "Работнически контрол!" просто като инструмент за спечелване на властта.
    По време на икономическата реформа 1957-65 г. отново бил приложен обратният процес - децентрализация, териториална система и възстановяване на совнархозите, но този път не в качеството им на органи на работническо самоуправление, а като държавни органи по прилагане на икономическата политика по места. Совнархозите - вече само като име - окончателно престанали да съществуват с краха на реформата, който върнал нещата в предишното им положение.

За ужас на съветското ръководство, през 1953 г. Тито поставил началото на работническото самоуправление в Югославия като част от реформата за преминаване от административен централизъм към по-голяма местна автономност и изграждане на специфичната за тази странасоциалистическа пазарна икономика. Открих един изключително любопитен Доклад на Тодор Живков от 1956 г., от който става ясно, че в Югославия работническото самоуправление се е осъществявало чрез работнически съвети. Професионалните организации издигали за кандидати на работническия съвет в дадено предприятие работници от самото предприятие, а в избора участвал целият трудов колектив чрез тайно гласуване. След това работническият съвет си избирал управителен комитет и нещатен председател, който продължавал да си работи на предишната длъжност в предприятието. Директорът, след провеждане на конкурс, се назначавал от народния отбор на съответната комуна (комуните били административно-териториални единици, съответстващи на по-раншните общини, които самостоятелно решавали въпросите в областта на промишлеността, като напр. разпределянето на местните приходи; народният отбор следва да е нещо като общински съвет). Директорът ставал член на управителния комитет по право. Печалбата на предприятията се разпределяла, както следва:

    - 30% за федерацията;

    - 20% за изплащане на вноски по банкови кредити;

    - 20% за комуната;

    - 10% за предприятието;

    - останалите 20% къде отиват - не е ясно :))

Една част от печалбата, оставаща за предприятието, се разпределяла между работниците като извънредна заплата (пропорционално на индивидуалните им основни  заплати). Друга част се оставяла като фонд на предприятието - за закупуване на оборудване, построяване на жилища или "дотиране на други предприятия" (предполагам, че става въпрос за дотирана храна, транспорт и т.н.).

В наши дни работническото самоуправление е факт в Аржентина, където икономическата криза от 2001 г. изправя стотици предприятия пред фалит, а работниците поемат управлението им в свои ръце и ги спасяват. Сред най-впечатляващите примери са текстилната фабрика "Брукман" и хотел "Бауен" в Буенос Айрес, фабриката за фаянс "ФаСинПат" (от исп. Fábrica Sin Patrones - фабрика без шефове) в Неукен и др. Извън Аржентина от работници се управляват шотландското издателство с клон в Калифорния "АК Прес", кооперативната корпорация "Мондрагон" в Страната на баските (Испания) и др. За финал, и аз съм заклета привърженичка на работническото самоуправление, че ми писна вече от нагли, алчни и безскрупулни експлоататори, които само гледат как да прецакат и работниците, и държавата. Време е да ги уволним!!

"Да знаете, че обричате Босна и Херцеговина на ад, а мюсюлманите - и на изтребление!" е моят съкратен вариант на цитирания във филма откъс от изказването на Радован Караджич пред Босненския парламент в нощта на 14 срещу 15 октомври 1991 г. по време на дебатите дали Босна и Херцеговина да бъде обявена за суверенна държава. Ето го пълния текст в оригинал:
И пълният ми превод:

Под "мюсюлмански народ" Р. Караджич има предвид бошняците.

Книгата на Алия Изетбегович "Ислямска декларация" излиза от печат през 1970 г. и веднага бива забранена. През 1980 г. тя е последвана от "Ислямът между Изтока и Запада". Заради книгите си Изетбегович е обвинен във "вражеска дейност, подбудена от ислямски национализъм", "сдружаване с цел извършване на вражеска дейност и вражеска пропаганда", "организиране на посещение на мюсюлмански конгрес в Иран", "желание за създаване на ислямска държава в Босна" и др. През 1983 г. е осъден на 14 години затвор. Западни организации за защита на човешките права (вкл. Амнести интернешънъл и Хюман райтс уоч) подлагат присъдата на остра критика и твърдят, че делото е било основано на "комунистическа пропаганда". През 1984 г. Върховният съд на Босна намалява присъдата на 12 години затвор. През 1988 г. Изетбегович е помилван и освободен.
    Към това трябва да добавим, че като панислямист по убеждение, от 1941 г. до 1946 г. Изетбегович членува в организацията "Млади мюсюлмани", преди Тито да я обяви за нелегална. Тогава пък си спечелва 3 години затвор, които си ги излежава от-до.
    "Ислямска декларация" е преиздадена през 1990 г. от сараевското издателство "Мала муслиманска библиотека". Трябва да призная, че все още не съм я чела. Обаче възнамерявам да го направя, защото имам натрапчивото усещане, че в нея ще открия обяснение на внезапната и все по-засилваща се страст на някои български малцинства към исляма по начин, неприсъщ за тях преди 1989 г. Тук може да не е Босна, но е Балканите и смятам, че има голяма прилика между манталитета на българските и босненските мюсюлмани, следователно и процесите в главите им трябва да си приличат. Освен това ми е много любопитно как (пан)ислям(и)с(т)ките идеи се използват толкова печелившо от етническите партии. Ако и други имат желание да си правят разни проучвания, ето един екземпляр на английски език:

През февруари 1992 г. Джордж Кени (George Kenney, род. 1956 г. в семейство на дипломати) е назначен за временно изпълняващ длъжността началник (по заместване) на Отдела за Югославия в централата на Държавния департамент във Вашингтон. По това време той поддържа позицията за военна интервенция в Босна с цел прекратяване на нападенията от босненските сърби. Кени, както сам разкрива в статията си "Steering clear of Balkan shoals" ("Избягване на балканските скрити опасности", 08-15.01.96), е един от авторите на плана "Lift and Strike" ("Вдигане и удар"). Той се състои във вдигане на оръжейното ембарго за Босна и Херцеговина с цел "установяване на баланс в конфликта", т.е. слабовъоръжените бошняци да бъдат снабдени с оръжия, за да могат да се изравнят по сила с добре въоръжените от югославската армия сърби. Паралелно с това се предвиждат натовски въздушни удари над определени точки в Босна, контролирани от сърбите. Този план така и не се приема официално от САЩ, а европейските съюзници отказват да действат сами (макар че САЩ все пак нарушават ембаргото и въоръжават босненските мюсюлмани, но то не е официално). Джордж Кени е против меката и неефективна американска политика по отношение на гражданската война в Босна и в знак на протест през агуст 1992 г. си подава оставката, считайки, че ще повлияе повече върху решенията на правителството, ако действа извън системата. До края на 1993 г. Кени настоява за военна намеса, принудително разоръжаване на всички участници в конфликта и намиране на дипломатическо решение. След това постепенно си променя убежденията и осъзнава, че военната намеса би донесла още повече кръвопролития и би задълбочила кризата. Същевременно започва да проучва размерите на "геноцида", в които не се е съмнявал, докато е оглавявал Отдела за Югославия. Той поставя под въпрос истинността на официално разтръбения брой от 250000 цивилни босненски мюсюлмани, станали жертви на кланета. В статията си "The Bosnian calculation" ("Босненската сметка", 23.04.95) Кени прави на пух и прах това число, като го снижава до прогнозните 25000 - 60000 жертви общо за всички участващи страни, цивилни и военни, до края на войната. Той подкрепя разсъжденията си не само с данните на Международния червен кръст (дотогава потвърдил смъртта на по-малко от 20000 души), но и с липсата на четвърт милион трупа, както и с физическата невъзможност четвърт милион души да са били избити за толкова кратко време - три години до него момент (това би означавало ежедневно да бъдат убивани поне по 200 души). Джордж Кени може и да е помогнал с тази статия за установяване на истината, може и да не е успял. Но си заслужава да отбележим, че в крайна сметка Международният трибунал е признал за геноцид само клането в Сребреница, а останалите убийства - за престъпления против човечеството, но несъставляващи геноцид. По последни изчисления, цивилните и военните жертви не превишават 110000. Идентифицирани са 97207 души (64341 бошняци, 24726 сърби и 7602 хървати).

    След десетките си статии в официални и алтернативни медии, понастоящем Джордж Кени поддържа сайта Electric Politics. И много ми харесва.

Иван Стамболич (Иван Стамболић, род. 1936 г.) се запознава и става близък приятел с по-младия си колега Слободан Милошевич, докато следва в правния факултет на Белградския университет.  Дълги години той протежира Милошевич и го урежда с високи постове. През 1965 г. Стамболич става директор на предприятието "Техногаз", а Милошевич - негов заместник, с което и започва кариерата на последния. Когато Стамболич напуска "Техногаз" през 1975 г., за да стане председател на Търговската камара, Милошевич заема освободения от него пост. През 1976 г. Стамболич е избран за секретар на Изпълнителния комитет на ЦК на Съюза на сръбските комунисти (ССК), а през 1978 г. - за председател на парламента на Социалистическа република Сърбия - ядрото на политическата власт. По същото време пък Милошевич е назначен за управител на Белградската банка - ядрото на икономическата власт. През 1982 г. мандатът на Стамболич изтича и той става председател на Градския комитет на ССК в Белград, а през април 1984 г. - председател на ИК на ЦК на ССК. За свой наследник начело на Градския комитет той поставя Милошевич въпреки съпротивата на по-старите комунисти. През следващите две години Стамболич подема политика за ограничаване на широките правомощия на сръбските провинции и реформиране на икономическата система. Той настоява промяната да се постигне чрез преговори с партийните ръководства на останалите републики и провинции, вкл. с Косово. Милошевич дава вид, че споделя тези негови умерени възгледи. След редовната смяна на партийното ръководство, през януари 1986 г. Стамболич е избран за председател на Председателството на СР Сърбия и оказва ключова подкрепа за избирането на Милошевич за председател на ЦК на ССК. Скоро след като заема поста, Милошевич засилва партийния апарат, огражда се с доверени сътрудници и формира своя партийна фракция.
    През септември 1986 г. Сръбската академия на науката и изкуството публикува меморандум за основна реорганизация на Югославия. В меморандума се изтъква, че децентрализацията води държавата към разпад, и че сърбите са дискриминирани от самата югославска конституция. Посочва се, че под натиска на албанските власти и население в Косово, от 1961 г. до 1986 г. провинцията са напуснали 103000 сърби и черногорци. Тази дискриминация е определена като геноцид. Стамболич яростно критикува меморандума и го нарича "военен меморандум". Напрежението между сърби и албанци в Косово и Метохия обаче расте и през април 1987 г. Стамболич изпраща Милошевич в Косово, за да посредничи в конфликта. Вместо това последният взема страната на сърбите и със съдействието на медиите, подчинени на неговата фракция, подстрекава национализма, заради което бива издигнат за "народен трибун". В отговор на тези събития Стамболич се опитва да организира смяната на Милошевич посредством Градския комитет в Белград, чийто председател тогава е Драгиша Павлович. Противоречията между двете фракции в партията се изострят. На Осмото извънредно заседание на ЦК на ССК, проведено на 24.09.87 и предавано пряко по телевизията, Павлович е отстранен от длъжност. Медиите започват мащабна негативна кампания срещу Стамболич, който в крайна сметка подава оставка на 14.12.87 и се оттегля от политическия живот. На негово място временно е поставен Петър Грачанин, а на 08.05.89 за председател на Председателството е избран Милошевич.

    През януари 1988 г. Стамболич е избран за директор на Югославската банка за международно икономическо сътрудничество (JУБМЕС). През 1995 г. той издава книгата си с мемоари "Път в безпътицата" ("Пут у беспуће"), в която разказва за голямото си разочарование от Милошевич. Стамболич го критикува, че е слял национализма със социализма и нарича режима му националболшевизъм и националсоциализъм. През 1997 г. по решение на правителството на тогавашната Съюзна република Югославия, продиктувано от Милошевич, Стамболич е свален от поста банков директор.

    На 25.08.2000 Стамболич изчезва безследно. Останките му са открити на 28.03.2003 в планината Фрушка гора. Полицията твърди, че има доказателства, че лично Милошевич е дал нареждането за "трайно отстраняване" на Стамболич. Той е бил отвлечен от група "червени барети" от Частта за специални операции към  сръбското МВР и убит в деня на отвличането. На 18.07.2005 физическите убийци получават между 15 и 40 години затвор. Пред Хагския трибунал Милошевич отрича да е поръчвал убийството.

Франце Бучар (France Bučar, род. 02.02.23) е председател на словенския парламент от 1990 до 1992 г. На 23.12.90 в Словения е проведен референдум по въпроса: "Да стане ли Република Словения независима и суверенна държава?" (слов.: Ali naj Republika Slovenija postane samostojna in neodvisna država?). В референдума вземат участие 93,5% от имащите право на глас, а 94,8% от тях (88,5% от всички избиратели) отговарят на въпроса с "Да". На 26.12.90 Франце Бучар официално обявява резултатите от парламентарната трибуна. Той е считан за един от бащите на словенската демокрация и независимост.

Славония - житницата на Хърватия - е исторически регион в източната част на страната, заемащ териториите на няколко съвременни жупании. Жупанията (бълг.: област) е основната териториално-адмнистративна единица в Хърватия, водеща началото си отпреди повече от 1000 години. Осиешко-Баранска жупания обхваща част от Източна Славония и хърватската част от историческата област Бараня. В състава й влизат 35 общини. Близо 84% от населението й е хървати срещу 9% сърби. Административен център на жупанията е град Осиек.

Хърватският демократичен съюз (ХДС; хърв.: Hrvatska demokratska zajednica, HDZ) е основан полунелегално през юни 1989 г. от група хърватски дисиденти, начело с Франьо Туджман.

През 1994 г. Антун Гудел е осъден на 20 г. затвор за убийството на Йосип Кир и още двама полицаи, но при последвалата три години по-късно обща амнистия е освободен и емигрира в Канбера, Австралия. Екстрадиран е обратно в Хърватия през 2001 г., а едва през 2008 г. съдът в Осиек му налага нова 20-годишна присъда, която в момента излежава.