"Erlkönig" - Johann Wolfgang von Goethe





Източник на немския текст: Wikipedia.                                                  Източник на българския текст: Читанката.            
                                                                          

Johann Wolfgang von Goethe
Erlkönig


Wer reitet so spät durch Nacht und Wind?
Es ist der Vater mit seinem Kind;
Er hat den Knaben wohl in dem Arm,
Er fasst ihn sicher, er hält ihn warm.

Mein Sohn, was birgst du so bang dein Gesicht? —
Siehst, Vater, du den Erlkönig nicht?
Den Erlenkönig mit Kron’ und Schweif? —
Mein Sohn, es ist ein Nebelstreif. —

„Du liebes Kind, komm, geh mit mir!
Gar schöne Spiele spiel’ ich mit dir;
Manch’ bunte Blumen sind an dem Strand,
Meine Mutter hat manch gülden Gewand.“ —

Mein Vater, mein Vater, und hörest du nicht,
Was Erlenkönig mir leise verspricht? —
Sei ruhig, bleibe ruhig, mein Kind;
In dürren Blättern säuselt der Wind. —

„Willst, feiner Knabe, du mit mir gehn?
Meine Töchter sollen dich warten schön;
Meine Töchter führen den nächtlichen Reihn
Und wiegen und tanzen und singen dich ein.“ —

Mein Vater, mein Vater, und siehst du nicht dort
Erlkönigs Töchter am düstern Ort? —
Mein Sohn, mein Sohn, ich seh’ es genau:
Es scheinen die alten Weiden so grau. —

„Ich liebe dich, mich reizt deine schöne Gestalt;
Und bist du nicht willig, so brauch’ ich Gewalt.“ —
Mein Vater, mein Vater, jetzt faßt er mich an!
Erlkönig hat mir ein Leids getan! —

Dem Vater grauset’s; er reitet geschwind,
Er hält in Armen das ächzende Kind,
Erreicht den Hof mit Mühe und Not;
In seinen Armen das Kind war tot.
Йохан Волфганг Гьоте
Горски цар
Превод: Димитър Стоевски

Кой в мрака среднощен на коня лети?
Бащата с невръстно дете до гърди.
Той крепко го стиска и пази от студ,
грижливо загръща го в топлия скут.

„Какво ти е, синко? Трепериш от страх.“ —
„Не виждаш ли горския цар, татко, ах,
с опашка, с корона на грозна глава?“ —
„Не бой ми се, синко, мъгла е това!“    

„Ела с мен, момченце, във моите гори!
Там с теб ще играем чудесни игри,
цветя ще събираш по речния бряг
във свилени дрехи и златен калпак.“

„Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти,
що горският цар ми изтихо шепти?“ —
„Не ми се страхувай, не, чедо, недей!
В листата изсъхнали вятърът вей.“    

„Кажи ми, момченце, ще дойдеш ли с мен?
Там с моите щерки ще припкаш весден.
Те в лунния зрак ще играят навън
и теб ще люлеят със песни за сън.“     

„Не виждаш ли, татко, не виждаш ли там
момите на царя как тичат насам?“ —
„Да, виждам ги, чедо, аз виждам — безспир
върбите се люшкат във сивата шир.“     

„Обичам те, блазни ме твойта снага;
не искаш ли, силом те грабвам сега!“ —
„Пази ме, о татко! Студени ръце
забива без жалост той в мойто сърце.“     

Бащата препуска, страхът му расте,
на скута му стене примряло дете;
пристига във къщи задъхан, сломен,
в прегръдките стиснал труп ледностуден.