Once upon a time two poor Woodcutters were making their way home through a great pine-forest. It was winter, and a night of bitter cold. The snow lay thick upon the ground, and upon the branches of the trees: the frost kept snapping the little twigs on either side of them, as they passed: and when they came to the Mountain-Torrent she was hanging motionless in air, for the Ice-King had kissed her.
     So cold was it that even the animals and the birds did not know what to make of it.
     'Ugh!' snarled the Wolf as he limped through the brushwood with his tail between his legs, 'this is perfectly monstrous weather. Why doesn't the Government look to it?'
     'Weet! weet! weet! twittered the green Linnets, 'the old Earth is dead, and they have laid her out in her white shroud.'
     'The Earth is going to be married, and this is her bridal dress,' whispered the Turtle-doves to each other. Their little pink feet were quite frost-bitten, but they felt that it was their duty to take a romantic view of the situation.
     'Nonsense!' growled the Wolf. 'I tell you that it is all the fault of the Government, and if you don't believe me I shall eat you.' The Wolf had a thoroughly practical mind, and was never at a loss for a good argument.
     'Well, for my own part, said the Woodpecker, who was a born philosopher, 'I don't care an atomic theory for explanations. If a thing is so, it is so, and at present it is terribly cold.'
     Terribly cold it certainly was. The little Squirrels, who lived inside the tall fir-tree, kept rubbing each other's noses to keep themselves warm, and the Rabbits curled themselves up in their holes, and did not venture even to look out of doors. The only people who seemed to enjoy it were the great horned Owls. Their feathers were quite stiff with rime, but they did not mind, and they rolled their large yellow eyes, and called out to each other across the forest, 'Tu-whit! Tu-whoo! Tu-whit! Tu-whoo! what delightful weather we are having!'
     On and on went the two Woodcutters, blowing lustily upon their fingers, and stamping with their huge iron-shod boots upon the caked snow. Once they sank into a deep drift, and came out as white as millers are, when the stones are grinding; and once they slipped on the hard smooth ice where the marsh-water was frozen, and their faggots tell out of their bundles, and they had to pick them up and bind them together again; and once they thought that they had lost their way, and a great terror seized on them, for they knew that the Snow is cruel to those who sleep in her arms. But they put their trust in the good Saint Martin, who watches over all travellers, and retraced their steps, and went warily, and at last they reached the outskirts of the forest, and saw, far down in the valley beneath them, the lights of the village in which they dwelt.
     So overjoyed were they at their deliverance that they laughed aloud, and the Earth seemed to them like a flower of silver, and the Moon like a flower of gold.
     Yet, after that they had laughed they became sad, for they remembered their poverty, and one of them said to the other, 'Why did we make merry, seeing that life is for the rich, and not for such as we are? Better that we had died of cold in the forest, or that some wild beast had fallen upon us and slain us.'
     'Truly,' answered his companion, much is given to some, and little is given to others. Injustice has parcelled out the world, nor is there equal division of aught save of sorrow.'
     But as they were bewailing their misery to each other this strange thing happened. There fell from heaven a very bright and beautiful star. It slipped down the side of the sky, passing by the other stars in its course, and, as they watched it wondering, it seemed to them to sink behind a clump of willow-trees that stood hard by a little sheep-fold no more than a stone's throw away.
     'Why! there is a crock of gold for whoever finds it,' they cried, and they set to and ran, so eager were they for the gold.
     And one of them ran taster than his mate, and outstripped him, and forced his way through the willows, and came out on the other side, and lo! there was indeed a thing of gold lying on the white snow. So he hastened towards it, and stooping down placed his hands upon it, and it was a cloak of golden tissue, curiously wrought with stars, and wrapped in many folds. And he cried out to his comrade that he had found the treasure that had fallen from the sky, and when his comrade had come up, they sat them down in the snow, and loosened the folds of the cloak that they might divide the pieces of gold. But, alas! no gold was in it, nor silver, nor, indeed, treasure of any kind, but only a little child who was asleep.
     And one of them said to the other: 'This is a bitter ending to our hope, nor have we any good fortune, for what doth a child profit to a man? Let us leave it here, and go our way, seeing that we are poor men, and have children of our own whose bread we may not give to another.'
     But his companion answered him: 'Nay, but it were an evil thing to leave the child to perish here in the snow, and though I am as poor as thou art, and have many mouths to feed, and but little in the pot, yet will I bring it home with me, and my wife shall have care of it.'
     So very tenderly he took up the child, and wrapped the cloak around it to shield it from the harsh cold, and made his way down the hill to the village, his comrade marvelling much at his foolishness and softness of heart.
     And when they came to the village, his comrade said to him, 'Thou hast the child, therefore give me the cloak, for it is meet that we should share.'
     But he answered him: 'Nay, for the cloak is neither mine nor thine, but the child's only,' and he bade him Godspeed, and went to his own house and knocked.
     And when his wife opened the door and saw that her husband had returned safe to her, she put her arms round his neck and kissed him, and took front his back the bundle of faggots, and brushed the snow off his boots, and bade him come in.
     But he said to her, 'I have found something in the forest, and I have brought it to thee to have care of it,' and he stirred not from the threshold.
     'What is it?' she cried. 'Show it to me, for the house is bare, and we have need of many things.' And he drew the cloak back, and showed her the sleeping child.
     'Alack, goodman!' she murmured, 'have we not children enough of our own, that thou must needs bring a changeling to sit by the hearth? And who knows if it will not bring us bad fortune? And how shall we tend it?' And she was wroth against him.
     'Nay, but it is a Star-Child,' he answered; and he told her the strange manner of the finding of it.
     But she would not be appeased, but mocked at him, and spoke angrily, and cried: 'Our children lack bread, and shall we feed the child of another? Who is there who careth for us? And who giveth us food?'
     'Nay, but God careth for the sparrows even, and feedeth them,' he answered.
     'Do not the sparrows die of hunger in the winter?' she asked. And is it not winter now?' And the man answered nothing, but stirred not from the threshold.
     And a bitter wind from the forest came in through the open door, and made her tremble, and she shivered, and said to him: 'Wilt thou not close the door? There cometh a bitter wind into the house, and I am cold.'
     'Into a house where a heart is hard cometh there not always a bitter wind?' he asked. And the woman answered him nothing, but crept closer to the fire.
     And after a time she turned round and looked at him, and her eyes were full of tears. And he came in swiftly, and placed the child in her arms, and she kissed it, and laid it in a little bed where the youngest of their own children was lying. And on the morrow the Woodcutter took the curious cloak of gold and placed it in a great chest, and a chain of amber that was round the child's neck his wife took and set it in the chest also.
     So the Star-Child was brought up with the children of the Woodcutter, and sat at the same board with them, and was their playmate. And every year he became more beautiful to look at, so that all those who dwelt in the village were filled with wonder, for, while they were swarthy and black-haired, he was white and delicate as sawn ivory, and his curls were like the rings of the daffodil. His lips, also, were like the petals of a red flower, and his eyes were like violets by a river of pure water, and his body like the narcissus of a field where the mower comes not.
     Yet did his beauty work him evil. For he grew proud, and cruel, and selfish. The children of the Woodcutter, and the other children of the village, he despised, saying that they were of mean parentage, while he was noble, being sprung from a Star, and he made himself master over them, and called them his servants. No pity had he for the poor, or for those who were blind or maimed or in any way afflicted, but would cast stones at them and drive them forth on to the highway, and bid them beg their bread elsewhere, so that none save the outlaws came twice to that village to ask for aims. Indeed, he was as one enamoured of beauty, and would mock at the weakly and ill-favoured, and make jest of them; and himself he loved, and in summer, when the winds were still, he would lie by the well in the priest's orchard and look down at the marvel of his own face, and laugh for the pleasure he had in his fairness.
     Often did the Woodcutter and his wife chide him, and say: 'We did not deal with thee as thou dealest with those who are left desolate, and have none to succour them. Wherefore art thou so cruel to all who need pity?'
     Often did the old priest send for him, and seek to teach him the love of living things, saying to him: 'The fly is thy brother. Do it no harm. The wild birds that roam through the forest have their freedom. Snare them not for thy pleasure. God made the blind-worm and the mole, and each has its place. Who art thou to bring pain into God's world? Even the cattle of the field praise Him.'
     But the Star-Child heeded not their words, but would frown and flout, and go back to his companions, and lead them. And his companions followed him, for he was fair, and fleet of foot, and could dance, and pipe, and make music. And wherever the Star-Child led them they followed, and whatever the Star-Child bade them do, that did they. And when he pierced with a sharp reed the dim eyes of the mole, they laughed, and when he cast stones at the leper they laughed also. And in all things he ruled them, and they became hard of heart, even as he was.
     Now there passed one day through the village a poor beggar-woman. Her garments were torn and ragged, and her feet were bleeding from the rough road on which she had travelled, and she was in very evil plight. And being weary she sat her down under a chestnut-tree to rest.
     But when the Star-Child saw her, he said to his companions, 'See! There sitteth a foul beggar-woman under that fair and green-leaved tree. Come, let us drive her hence, for she is ugly and ill-favoured.'
     So he came near and threw stones at her, and mocked her, and she looked at him with terror in her eyes, nor did she move her gaze from him. And when the Woodcutter, who was cleaving logs in a haggard hard by, saw what the Star-Child was doing, he ran up and rebuked him, and said to him: 'Surely thou art hard of heart and knowest not mercy, for what evil has this poor woman done to thee that thou should'st treat her in this wise?'
     And the Star-Child grew red with anger, and stamped his foot upon the ground, and said, 'Who art thou to question me what I do? I am no son of thine to do thy bidding.'
     'Thou speakest truly,' answered the Woodcutter, 'yet did I show thee pity when I found thee in the forest.'
     And when the woman heard these words she gave a loud cry, and fell into a swoon. And the Woodcutter carried her to his own house, and his wife had care of her, and when she rose up from the swoon into which she had fallen, they set meat and drink before her, and bade her have comfort.
     But she would neither eat nor drink, but said to the Woodcutter, 'Didst thou not say that the child was found in the forest? And was it not ten years from this day?'
     And the Woodcutter answered, 'Yea, it was in the forest that I found him, and it is ten years from this day.'
     'And what signs didst thou find with him?' she cried. 'Bare he not upon his neck a chain of amber? Was not round him a cloak of gold tissue broidered with stars?'
     'Truly,' answered the Woodcutter, 'it was even as thou sayest.' And he took the cloak and the amber chain from the chest where they lay, and showed them to her.
     And when she saw them she wept for joy, and said, 'He is my little son whom I lost in the forest. I pray thee send for him quickly, for in search of him have I wandered over the whole world.'
     So the Woodcutter and his wife went out and called to the Star-Child, and said to him, 'Go into the house, and there shalt thou find thy mother, who is waiting for thee.'
     So he ran in, filled with wonder and great gladness. But when he saw her who was waiting there, he laughed scornfully and said, 'Why, where is my mother? For I see none here but this vile beggar-woman.'
     And the woman answered him, 'I am thy mother.'
     'Thou art mad to say so,' cried the Star-Child angrily. 'I am no son of thine, for thou art a beggar, and ugly, and in rags. Therefore get thee hence, and let me see thy foul face no more.'
     'Nay, but thou art indeed my little son, whom I bare in the forest,' she cried, and she fell on her knees, and held out her arms to him. 'The robbers stole thee from me, and left thee to die,' she murmured, 'but I recognized thee when I saw thee, and the signs also have I recognized, the cloak of golden tissue and the amber-chain. Therefore I pray thee come with me, for over the whole world have I wandered in search of thee. Come with me, my son, for I have need of thy love.'
     But the Star-Child stirred not from his place, but shut the doors of his heart against her, nor was there any sound heard save the sound of the woman weeping for pain.
     And at last he spoke to her, and his voice was hard and bitter. 'If in very truth thou art my mother,' he said, 'it had been better hadst thou stayed away, and not come here to bring me to shame, seeing that I thought I was the child of some Star and not a beggar's child, as thou tellest me that I am. Therefore get thee hence, and let me see thee no more.'
     'Alas! my son,' she cried, 'wilt thou not kiss me before I go? For I have suffered much to find thee.'
     'Nay,' said the Star-Child, 'but thou art too foul to look at and rather would I kiss the adder or the toad than thee.'
     So the woman rose up, and went away into the forest weeping bitterly, and when the Star-Child saw that she had gone, he was glad, and ran back to his playmates that he might play with them.
     But when they beheld him coming, they mocked him and said, 'Why, thou art as foul as the toad, and as loathsome as the adder. Get thee hence, for we will not suffer thee to play with us,' and they drave him out of the garden.
     And the Star-Child frowned and said to himself, 'What is this that they say to me? I will go to the well of water and look into it, and it shall tell me of my beauty.'
     So he went to the well of water and looked into it, and lo! his face was as the face of a toad, and his body was scaled like an adder. And he flung himself down on the grass and wept, and said to himself, 'Surely this has come upon me by reason of my sin. For I have denied my mother, and driven her away, and been proud, and cruel to her. Wherefore I will go and seek her through the whole world, nor will I rest till I have found her.'
     And there came to him the little daughter of the Woodcutter, and she put her hand upon his shoulder and said, 'What doth it matter if thou hast lost thy comeliness? Stay with us, and I will not mock at thee.'
     And he said to her, 'Nay, but I have been cruel to my mother, and as a punishment has this evil been sent to me. Wherefore I must go hence, and wander through the world till I find her, and she give me her forgiveness.'
     So he ran away into the forest and called out to his mother to come to him, but there was no answer. All day long he called to her, and when the sun set he lay down to sleep on a bed of leaves, and the birds and the animals fled from him, as they remembered his cruelty, and he was alone save for the toad that watched him, and the slow adder that crawled past.
     And in the morning he rose up, and plucked some bitter berries from the trees and ate them, and took his way through the great wood, weeping sorely. And of everything that he met he made enquiry if perchance they had seen his mother.
     He said to the Mole, 'Thou canst go beneath the earth. Tell me, is my mother there?'
     And the Mole answered, 'Thou hast blinded mine eyes. How should I know?'
     He said to the Linnet, 'Thou canst fly over the tops of the tall trees, and canst see the whole world. Tell me, canst thou see my mother?'
     And the Linnet answered, 'Thou hast clipt my wings for thy pleasure. How should I fly?'
     And to the little Squirrel who lived in the fir-tree, and was lonely, he said, 'Where is my mother?'
     And the Squirrel answered, 'Thou hast slain mine. Dost thou seek to slay thine also?'
     And the Star-Child wept and bowed his head, and prayed forgiveness of God's things, and went on through the forest, seeking for the beggar-woman. And on the third day he came to the other side of the forest and went down into the plain.
     And when he passed through the villages the children mocked him, and threw stones at him, and the carlots would not suffer him even to sleep in the byres lest he might bring mildew on the stored corn, so foul was he to look at, and their hired men drave him away, and there was none who had pity on him. Nor could he hear anywhere of the beggar-woman who was his mother, though for the space of three years he wandered over the world, and often seemed to see her on the road in front of him, and would call to her, and run after her till the sharp flints made his feet to bleed. But overtake her he could not, and those who dwelt by the way did ever deny that they had seen her, or any like to her, and they made sport of his sorrow.
     For the space of three years he wandered over the world, and in the world there was neither love nor loving-kindness nor charity for him, but it was even such a world as he had made for himself in the days of his great pride.
     And one evening he came to the gate of a strong-walled city that stood by a river, and, weary and footsore though he was, he made to enter in. But the soldiers who stood on guard dropped their halberts across the entrance, and said roughly to him, 'What is thy business in the city?'
     'I am seeking for my mother,' he answered, 'and I pray ye to suffer me to pass, for it may be that she is in this city.'
     But they mocked at him, and one of them wagged a black beard, and set down his shield and cried, 'Of a truth, thy mother will not be merry when she sees thee, for thou art more ill-favoured than the toad of the marsh, or the adder that crawls in the fen. Get thee gone. Get thee gone. Thy mother dwells not in this city.'
     And another, who held a yellow banner in his hand, said to him, 'Who is thy mother, and wherefore art thou seeking for her?'
     And he answered, 'My mother is a beggar even as I am, and I have treated her evilly, and I pray ye to suffer me to pass that she may give me her forgiveness, if it be that she tarrieth in this city.' But they would not, and pricked him with their spears.
     And, as he turned away weeping, one whose armour was inlaid with gilt flowers, and on whose helmet couched a lion that had wings, came up and made enquiry of the soldiers who it was who had sought entrance. And they said to him, 'It is a beggar and the child of a beggar, and we have driven him away.'
     'Nay,' he cried, laughing, 'but we will sell the foul thing for a slave, and his price shall be the price of a bowl of sweet wine.'
     And an old and evil-visaged man who was passing by called out, and said, 'I will buy him for that price,' and, when he had paid the price, he took the Star-Child by the hand and led him into the city.
     And after that they had gone through many streets they came to a little door that was set in a wall that was covered with a pomegranate tree. And the old man touched the door with a ring of graved jasper and it opened, and they went down five steps of brass into a garden filled with black poppies and green jars of burnt clay. And the old man took then from his turban a scarf of figured silk, and bound with it the eyes of the Star-Child, and drave him in front of him. And when the scarf was taken off his eyes, the Star-Child found himself in a dungeon, that was lit by a lantern of horn.
     And the old man set before him some mouldy bread on a trencher and said, 'Eat,' and some brackish water in a cup and said, 'Drink,' and when he had eaten and drunk, the old man went out, locking the door behind him and fastening it with an iron chain.
     And on the morrow the old man, who was indeed the subtlest of the magicians of Libya and had learned his art from one who dwelt in the tombs of the Nile, came in to him and frowned at him, and said, 'In a wood that is nigh to the gate of this city of Giaours there are three pieces of gold. One is of white gold, and another is of yellow gold, and the gold of the third one is red. To-day thou shalt bring me the piece of white gold, and if thou bringest it not back, I will beat thee with a hundred stripes. Get thee away quickly, and at sunset I will be waiting for thee at the door of the garden. See that thou bringest the white gold, or it shall go in with thee, for thou art my slave, and I have bought thee for the price of a bowl of sweet wine.' And he bound the eyes of the Star-Child with the scarf of figured silk, and led him through the house, and through the garden of poppies, and up the five steps of brass. And having opened the little door with his ring he set him in the street.
     And the Star-Child went out of the gate of the city, and came to the wood of which the Magician had spoken to him.
     Now this wood was very fair to look at from without, and seemed full of singing birds and of sweet-scented flowers, and the Star-Child entered it gladly. Yet did its beauty profit him little, for wherever he went harsh briars and thorns shot up from the ground and encompassed him, and evil nettles stung him, and the thistle pierced him with her daggers, so that he was in sore distress. Nor could he anywhere find the piece of white gold of which the Magician had spoken, though he sought for it from morn to noon, and from noon to sunset. And at sunset he set his face towards home, weeping bitterly, for he knew what fate was in store for him.
     But when he had reached the outskirts of the wood, he heard front a thicket a cry as of someone in pain. And forgetting his own sorrow he ran back to the place, and saw there a little Hare caught in a trap that some hunter had set for it.
     And the Star-Child had pity on it, and released it, and said to it, 'I am myself but a slave, yet may I give thee thy freedom.'
     And the Hare answered him, and said: 'Surely thou hast given me freedom, and what shall I give thee in return?'
     And the Star-Child said to it, 'I am seeking for a piece of white gold, nor can I anywhere find it, and if I bring it not to my master he will beat me.'
     'Come thou with me,' said the Hare, 'and I will lead thee to it, for I know where it is hidden, and for what purpose.'
     So the Star-Child went with the Hare, and lo! in the cleft of a great oak-tree he saw the piece of white gold that he was seeking. And he was filled with joy, and seized it, and said to the Hare, 'The service that I did to thee thou hast rendered back again many times over and the kindness that I showed thee thou hast repaid a hundredfold.'
     'Nay,' answered the Hare, 'but as thou dealt with me, so I did deal with thee,' and it ran away swiftly, and the Star-Child went towards the city.
     Now at the gate of the city there was seated one who was a leper. Over his face hung a cowl of grey linen, and through the eyelets his eyes gleamed like red coals. And when he saw the Star-Child coming, he struck upon a wooden bowl, and clattered his bell, and called out to him, and said, 'Give me a piece of money, or I must die of hunger. For they have thrust me out of the city, and there is no one who has pity on rite.'
     'Alas! cried the Star-Child, 'I have but one piece of money in my wallet, and if I bring it not to my master he will beat me for I am his slave.'
     But the leper entreated him, and prayed of him, till the Star-Child had pity, and gave him the piece of white gold.
     And when he came to the Magician's house, the Magician opened to him, and brought him in, and said to him, 'Hast thou the piece of white gold?' And the Star-Child answered, 'I have it not.' So the Magician fell upon him, and beat him, and set before him an empty trencher, and said 'Eat,' and an empty cup, and said, 'Drink,' and flung him again into the dungeon.
     And on the morrow the Magician came to him, and said, 'If to-day thou bringest me not the piece of yellow gold, I will surely keep thee as my slave, and give thee three hundred stripes.'
     So the Star-Child went to the wood, and all day long he searched for the piece of yellow gold, but nowhere could he find it. And at sunset he sat him down and began to weep, and as he was weeping there came to him the little Hare that he had rescued from the trap.
     And the Hare said to him, 'Why art thou weeping? And what dost thou seek in the wood?'
     And the Star-Child answered, 'I am seeking for a piece of yellow gold that is hidden here, and if I find it not my master will beat me, and keep me as a slave.'
     'Follow me,' cried the Hare, and it ran through the wood till it came to a pool of water. And at the bottom of the pool the piece of yellow gold was lying.
     'How shall I thank thee?' said the Star-Child, 'for lo! this is the second time that you have succoured me.'
     'Nay, but thou hadst pity on me first,' said the Hare, and it ran away swiftly.
     And the Star-Child took the piece of yellow gold, and put it in his wallet, and hurried to the city. But the leper saw him coming, and ran to meet him and knelt down and cried, 'Give me a piece of money or I shall die of hunger.'
     And the Star-Child said to him, 'I have in my wallet but one piece of yellow gold, and if I bring it not to my master he will beat me and keep me as his slave.'
     But the leper entreated him sore, so that the Star-Child had pity on him, and gave him the piece of yellow gold.
     And when he came to the Magician's house, the Magician opened to him, and brought him in, and said to him, 'Hast thou the piece of yellow gold?' And the Star-Child said to him, 'I have it not.' So the Magician fell upon him, and beat him, and loaded him with chains, and cast him again into the dungeon.
     And on the morrow the Magician came to him, and said, 'If to-day thou bringest me the piece of red gold I will set thee free, but if thou bringest it not I will surely slay thee.'
     So the Star-Child went to the wood, and all day long he searched for the piece of red gold, but nowhere could he find it. And at evening he sat him down, and wept, and as he was weeping there came to him the little Hare.
     And the Hare said to him, 'The piece of red gold that thou seekest is in the cavern that is behind thee. Therefore weep no more but be glad.'
     'How shall I reward thee,' cried the Star-Child, 'for lo! this is the third time thou hast succoured me.'
     'Nay, but thou hadst pity on me first,' said the Hare, and it ran away swiftly.
     And the Star-Child entered the cavern, and in its farthest corner he found the piece of red gold. So he put it in his wallet, and hurried to the city. And the leper seeing him coming, stood in the centre of the road, and cried out, and said to him, 'Give me the piece of red money, or I must die,' and the Star-Child had pity on him again, and gave him the piece of red gold, saying, 'Thy need is greater than mine.' Yet was his heart heavy, for he knew what evil fate awaited him.
     But lo! as he passed through the gate of the city, the guards bowed down and made obeisance to him, saying, 'How beautiful is our lord!' and a crowd of citizens followed him, and cried out, 'Surely there is none so beautiful in the whole world!' so that the Star-Child wept, and said to himself, 'They are mocking me, and making light of my misery.' And so large was the concourse of the people, that he lost the threads of his way, and found himself at last in a great square, in which there was a palace of a King.
     And the gate of the palace opened, and the priests and the high officers of the city ran forth to meet him, and they abased themselves before him, and said, 'Thou art our lord for whom we have been waiting, and the sort of our King.'
     And the Star-Child answered them and said, 'I am no king's son, but the child of a poor beggar-woman. And how say ye that I am beautiful, for I know that I am evil to look at?'
     Then he, whose armour was inlaid with gilt flowers, and on whose helmet couched a lion that had wings, held up a shield, and cried, 'How saith my lord that he is not beautiful?'
     And the Star-Child looked, and lo! his face was even as it had been, and his comeliness had come back to him, and he saw that in his eyes which he had not seen there before.
     And the priests and the high officers knelt down and said to him, 'It was prophesied of old that on this day should come he who was to rule over us. Therefore, let our lord take this crown and this sceptre, and be in his justice and mercy our King over us.'
     But he said to them, 'I am not worthy, for I have denied the mother who bare me, nor may I rest till I have found her, and known her forgiveness. Therefore, let me go, for I must wander again over the world, and may not tarry here, though ye bring me the crown and the sceptre.' And as he spake he turned his face from them towards the street that led to the gate of the city, and lo! amongst the crowd that pressed round the soldiers, he saw the beggar-woman who wqs his mother, and at her side stood the leper, who had sat by the road.
     And a cry of joy broke from his lips, and he ran over, and kneeling down he kissed the wounds on his mother's feet, and wet them with his tears. He bowed his head in the dust, and sobbing, as one whose heart might break, he said to her: 'Mother, I denied thee in the hour of my pride. Accept me in the hour of my humility. Mother, I gave thee hatred. Do thou give me love. Mother, I rejected thee. Receive thy child now.' But the beggar-woman answered him not a word.
     And he reached out his hands, and clasped the white feet of the leper, and said to him: 'Thrice did I give thee of my mercy. Bid my mother speak to me once.' But the leper answered him not a word.
     And he sobbed again, and said: 'Mother, my suffering is greater than I can bear. Give me thy forgiveness, and let me go back to the forest.' And the beggar-woman put her hand on his head, and said to him, 'Rise,' and the leper put his hand on his head, and said to him 'Rise,' also.
     And he rose up from his feet, and looked at them, and lo! they were a King and a Queen.
     And the Queen said to him, 'This is thy father whom thou hast succoured.'
     And the King said, 'This is thy mother, whose feet thou hast washed with thy tears.'
     And they fell on his neck and kissed him, and brought him into the palace, and clothed him in fair raiment, and set the crown upon his head, and the sceptre in his hand, and over the city that stood by the river he ruled, and was its lord. 'Much justice and mercy did he show to all, and the evil Magician he banished, and to the Woodcutter and his wife he sent many rich gifts, and to their children he gave high honour. Nor would he suffer any to be cruel to bird or beast, but taught love and loving-kindness and charity, and to the poor he gave bread, and to the naked he gave raiment, and there was peace and plenty in the land.
     Yet ruled he not long, so great had been his suffering, and so bitter the fire of his testing, for after the space of three years he died. And he who came after him ruled evilly.

     Преди много години двама бедни дървари се връщаха в къщи през голяма борова гора. Беше зима и тая нощ цареше лют студ. Дебел сняг покриваше земята и клоните на дърветата; мразът току прекършваше малки вейчици от двете страни на дърварите, а когато дойдоха до планинския поток, той висеше неподвижен във въздуха, защото Леденият цар го беше целунал.
     Бе толкова студено, че дори животните и птиците не знаеха какво да мислят.
     — Уф! — изръмжа вълкът и закуцука през храсталака с опашка, подвита между краката. — Това време е ужасно. Защо правителството не вземе мерки?
     — Сип-сип, сип-сип! — цвърчаха зелените сипки. — Старата земя е умряла и сега са й сложили белия саван.
     — Земята ще се жени и това е венчалната й рокля — шепнеха си гургулиците. Розовите им крачета бяха съвсем премръзнали, но те се смятаха за длъжни да гледат на положението романтично.
     — Глупости! — изръмжа вълкът. — Казвам ви, че всичко това е по вина на правителството и ако не вярвате, ще ви изям. — Вълкът имаше крайно практичен ум и винаги можеше да изтъкне основателен довод.
     — Колкото пък до мене — каза кълвачът, който беше по рождение философ, — можете, ако щете, да ми развиете и цяла атомна теория за обяснение. Ако едно нещо е еди-как си, то е еди-как си. А сега е ужасно студено.
     Ужасно студено беше наистина. Малките катерички, които живееха вътре във високата ела, непрекъснато се търкаха с муцунките, за да се стоплят, а зайците се свиваха на кълбо в дупките си и не смееха дори да погледнат навън., Единствените, които сякаш се радваха на студа, бяха големите качулати бухали. Перата им бяха съвсем вкочанени, но те нямаха нищо против това, въртяха кръглите си жълти очи и си подвикваха през гората: „Бу-ху! Бу-ху! Бу-ху! Какво чудесно време!“
     Двамата дървари вървяха все напред, духаха силно на пръстите си и тупаха с огромните си подковани ботуши по замръзналия сняг. Веднъж затънаха в дълбока пряспа и излязоха бели като мелничари, когато камъните мелят брашно; веднъж се подхлъзнаха върху коравия гладък лед, където беше замръзнала водата на мочурите, съчките от вързопите им се разпиляха и трябваше да ги събират и връзват отново; а веднъж им се стори, че са загубили пътя, и голям ужас ги обзе, защото знаеха, че снегът е жесток към тия, които заспят в прегръдките му. Но те повериха съдбата си на добрия свети Мартин, който бди над всички пътници, върнаха се по собствените си стъпки, продължиха предпазливо нататък, най-после стигнаха края на гората и видяха далече в долината под тях светлините на тяхното село.
     Те така се зарадваха на избавлението си, че се засмяха на глас и им се стори, че земята е цвете от сребро, а месецът — цвете от злато.
     Но след като се посмяха, пак се натъжиха, понеже си спомниха, че са бедни, и единият каза на другия:
     — Смеем се, а знаем, че животът е за богатите, а не за такива като нас! По-добре да бяхме умрели от студ в гората или някой звяр да ни беше нападнал и убил.
     — Вярно — отговори неговият другар, — някои имат много, а други малко. Несправедливостта е разпокъсала света и нищо не е разделено по равно освен скръбта.
     Но както се оплакваха един пред друг от немотията си, случи се нещо странно. От небето падна много ярка и красива звезда. Тя се плъзна по небесния свод, отмина другите звезди по пътя си и както я наблюдаваха в почуда, стори им се, че потъна отвъд върбалака, който се издигаше съвсем близо до малка кошара на един хвърлей място от тях.
     — Хей, който я намери, ще има гърне злато! — извикаха те и се втурнаха да тичат, толкова голяма бе жаждата им за злато.
     Но единият от тях тичаше по-бързо от другаря си, изпревари го, промъкна се през върбалака, излезе от другата страна и — , какво да види! — на белия сняг наистина лежеше нещо златно. Тогава той забърза към него, наведе се и го хвана, а то беше наметка от златоткан плат, чудновато изпъстрена със звезди и надиплена на много гънки. И той извика на другаря си, че е намерил съкровището, паднало от небето, а когато другарят го стигна, двамата седнаха на снега и разгърнаха диплите на наметката, за да си поделят жълтиците. Уви, в нея нямаше нито злато, нито сребро, нямаше никакво съкровище, а само едно заспало детенце. И единият каза на другия:
     — Това слага горчив край на надеждата ни: нямаме късмет. Каква полза може да има човек от едно дете? Хайде да го оставим тука и да си вървим из пътя, понеже сме бедни хора, имаме си свои деца и не можем да делим техния хляб с чужди.
     Но другарят му възрази:
     — Не, много лошо ще постъпим, ако оставим детето да загине тука на снега. Макар да не съм по-богат от тебе и трябва да храня много гърла, а храната е съвсем малко, все пак ще го занеса в къщи и жена ми ще се погрижи за него.
     Той вдигна нежно детето, загърна го с наметката, за да го запази от суровия студ, и заслиза по нанадолнището към селото, а неговият другар се чудеше на глупостта и мекосърдечието му.
     А когато стигнаха в селото, неговият другар му каза:
     — Ти взе детето, тогава дай на мен наметката, защото е правилно да делим.
     Но той му отговори:
     — Не, наметката не е нито моя, нито твоя, а е само на детето.
     И му пожела добър път и отиде у дома си и почука.
     Жена му отвори вратата и видя, че мъжът й се е върнал читав, прегърна го и го целуна и свали връзката съчки от гърба му, и помете снега от ботушите му, и го покани да влезе.
     Но той й рече:
     — Намерих нещо в гората и ти го донесох да се погрижиш за него. — И не се мръдна от прага.
     — Какво е то? — възкликна жената. — Покажи ми го, защото къщата ни е празна и имаме нужда от много неща.
     А той отгърна наметката и показа спящото дете.
     — Боже мой, мъжо! — промърмори тя. — Не ни ли стигат собствените деца, та трябваше да ми донесеш дете, подхвърлено от феите, да го сложим до огнището си? И кой знае дали няма да ни докара лош късмет? Ами как ще го гледаме? — И му се ядоса.
     — Недей, това е звездно дете — отговори й мъжът и разказа по какъв чуден начин го беше намерил.
     Но тя не искаше да се помири, а го подиграваше, говореше му сърдито и викаше:
     — Хлябът не стига за нашите деца, как ще храним чуждото? Има ли някой да се грижи за нас? И кой ни дава храна?
     — Мълчи, Бог се грижи дори за врабчетата и ги храни — отговори той.
     — Не умират ли врабчетата от глад през зимата? — попита жената. — И не е ли зима сега?
     А мъжът нищо не й отговори, но не се мръдна от прага.
     И остър вятър от гората нахлу през отворената врата и я накара да потрепери; тя потръпна и му рече:
     — Няма ли да затвориш вратата? Остър вятър нахлува в къщата и ми е студено.
     — Нима в къща, където има кораво сърце, не нахлува винаги остър вятър? — попита той.
     И жената нищо не му отговори, а само се примъкна по-близо до огъня. След малко се обърна и го погледна, и очите й бяха пълни със сълзи. И той влезе бързо и сложи детето в прегръдките й, а тя го целуна и го сложи в креватчето, където лежеше най-малкото от собствените й деца. На другия ден дърварят взе чудноватата златна наметка и я сложи в голям сандък, а жена му взе кехлибарената огърлица, която беше на врата на детето, и също я сложи в сандъка.
     Така звездното дете растеше с децата на дърваря и седеше на една трапеза с тях, и беше техен другар по игра. И всяка година ставаше по-хубаво наглед, така че всички, които живееха в селото, не можеха да се начудят, защото те бяха мургави и чернокоси, а то беше бяло и нежно като резба от слонова кост и къдриците му напомняха кръгчетата на жълтия нарцис. Устните му също приличаха на листенца от червено цвете, очите бяха като теменужки край бистра река, а снагата — като нарцис от поляна, където не стъпва косач.
     Но тая хубост му влияеше зле. Защото стана горделиво и жестоко, и себелюбиво. То презираше децата на дърваря и другите деца от селото и казваше, че били от долно потекло, а то било благородно, понеже произлизало от звезда, и се обявяваше за техен господар, а тях наричаше свои слуги. Нямаше милост към бедните, към слепите, сакатите и недъгавите и ги замерваше с камъни, и пъдеше на пътя, и ги пращаше да просят хляб другаде, тъй че за втори път само изгнаници идваха в това село да просят милостиня. Наистина то беше влюбено в красотата и се присмиваше на хилавите и грозните и ги подиграваше; а себе си обичаше и през лятото, когато ветровете стихваха, лягаше до кладенеца в градината на свещеника и се любуваше на красивото си лице долу във водата и се смееше от удоволствието, което му доставяше собствената хубост.
     Често дърварят и жена му го мъмреха и казваха:
     — Ние не се отнесохме с тебе, както ти се отнасяш с изоставените и безпомощните. Защо си тъй жесток към всички, които имат нужда от съжаление?
     Често старият свещеник изпращаше да го повикат, мъчеше се да го научи да обича живите твари и му казваше:
     — Мухата е твоя сестра. Не й причинявай зло. Дивите птици, които летят из горите, се радват на свобода. Не им слагай примки за свое удоволствие. Бог е създал слепока и къртицата й всеки от тях си има свое място. Кой си ти, та да причиняваш болка в божия свят? Дори добичетата по полето възхваляват творението.
     Но звездното дете не обръщаше внимание на думите им, а се мръщеше и ги подмяташе, и се връщаше при другарчетата си, за да ги води. А другарчетата го слушаха, защото беше хубаво и бързоного и знаеше да танцува, да свири и да пее. Където и да ги поведеше звездното дете, тръгваха подире му; каквото да им кажеше звездното дете, подчиняваха се. И когато то пробождаше с остра тръстика слепите очи на къртицата, те се смееха, и когато замерваше с камъни прокажения, също се смееха. Във всичко им заповядваше и те станаха коравосърдечни като него.
     Един ден през селото мина просякиня. Дрехите й бяха окъсани и парцаливи, а краката разкървавени от неравния път, по който беше вървяла; личеше, че е зле. И понеже беше уморена, седна под един кестен да си почине.
     Но звездното дете я видя и каза на другарчетата си:
     — Вижте! Една мръсна просякиня е седнала под онова хубаво зелено дърво. Елате да я изпъдим оттам, защото е грозна и отвратителна.
     Тогава се приближи и взе да хвърля камъни по нея и да я подиграва, а тя го гледаше с ужас в очите и не отместваше погледа си от него. Дърварят, който сечеше дървета наблизо в гората, видя какво вършеше звездното дете, притече се и го укори, и рече:
     — Ти наистина имаш кораво сърце и не познаваш милост, защото какво зло ти е сторила тая нещастница, та да се държиш така с нея?
     А звездното дете се изчерви от яд, тупна с крак и каза:
     — Кой си ти, че да ме питаш какво правя? Не съм ти син, та да правя каквото ми кажеш.
     — Вярно е — отговори дърварят, — но нали аз те съжалих, когато те намерих в гората.
     При тия думи просякинята високо извика и загуби свяст. Дърварят я занесе в къщата си и жена му се погрижи за нея, а когато дойде на себе си, те й сложиха да яде и да пие и я помолиха да се успокои.
     Но тя не пожела нито да яде, нито да пие и попита дърваря:
     — Нали ти каза, че детето било намерено в гората? Не е ли станало това десет години преди днешния ден?
     А дърварят отговори:
     — Да, аз наистина го намерих в гората и оттогава има десет години.
     — А какви белези намери по него? — извика тя. — Не носеше ли кехлибарена огърлица на врата си? Не беше ли увито с наметка от златоткан плат, извезан със звезди?
     — Всичко беше, както го казваш — отговори дърварят.
     И извади наметката и кехлибарената огърлица от сандъка, където бяха сложени, и ги показа.
     А щом ги видя, тя заплака от радост и рече:
     — Той е малкият ми син, когото загубих в гората. Моля ти се, изпрати да го повикат по-бързо, защото съм обиколила целия свят да го търся.
     Тогава дърварят и жена му излязоха, извикаха звездното дете и му казаха:
     — Влез в къщи и там ще намериш майка си, която те чака.
     То се втурна вътре, учудено и зарадвано. Но видя кой го чака, изсмя се с презрение и рече:
     — Че къде е майка ми? Тук виждам само тая отвратителна просякиня.
     А жената му отговори:
     — Аз съм майка ти.
     — Ти си луда, да говориш такива неща! — извика ядно звездното дете. — Не съм твой син, понеже си просякиня, и грозна, и облечена в дрипи. Махай се оттука и да не съм видял повече омразното ти лице.
     — Недей така! Ти си наистина малкият ми син, когото носех в гората! — извика тя, падна на колене и протегна ръце към него. — Разбойници те откраднаха от мене и те оставиха да умреш — зашепна тя, — но аз те познах, познах и белезите, наметката от златоткан плат и кехлибарената огърлица. Моля ти се, ела с мен, защото съм обиколила целия свят да те търся. Ела с мен, синко, защото имам нужда от твоята обич.
     Ала звездното дете не се помръдна от място и затвори вратите на сърцето си за нея. Вътре се чуваше само горестният плач на жената.
     И най-после то й заговори и гласът му бе груб и рязък.
     — Ако си наистина моя майка — каза, — по-добре щеше да е да си стоиш в къщи, а не да идваш тука и да ме посрамваш. Аз мислех, че съм дете на звезда, а не на просякиня, както ми казваш. Махай се оттука и да не съм те видял повече!
     — Тежко ми, сине! — изплака тя. — Няма ли да ме целунеш, преди да си отида? Толкова съм страдала, докато те намеря!
     — Не — рече звездното дете, — ти си гадна на вид и по-скоро бих целунал пепелянка или жаба, отколкото теб.
     Тогава жената се вдигна и си отиде в гората с горчиво ридание, а звездното дете се увери, че си е отишла, зарадва се и изтича обратно при другарчетата си, за да играе с тях.
     Но когато го видяха да идва, те му се присмяха и рекоха:
     — Ами че ти си гадно като жаба и гнусно като пепелянка. Махай се оттука, не искаме да играеш с нас! — И го изпъдиха от градината.
     А звездното дете се навъси и си каза:
     „Какво ми разправят те? Ще отида при кладенеца и ще погледна в него и той ще ми каже колко съм хубав.“
     То отиде при кладенеца и погледна в него, но — какво да види! — лицето му бе жабешко лице, а снагата му бе люспеста като на пепелянка. И то се хвърли на тревата, зарида и си каза:
     „Сигурно това ме е сполетяло заради греха ми.
     Защото се отрекох от майка си и я пропъдих, и бях горделив и жесток с нея. Ще тръгна да я търся из целия свят и няма да се спра, докато не я намеря.“
     А при него дойде малката дъщеричка на дърваря, сложи ръка на рамото му и каза:
     — Какво значение има, че си загубил хубостта си? Остани при нас и аз няма да ти се подигравам.
     Но момчето й каза:
     — Не, аз бях жесток към майка си и това нещастие ме сполетя за наказание. Трябва да се махна оттука и да обикалям света, докато я намеря, и тя ми даде прошката си.
     Тогава то се втурна в гората и завика майка си да дойде при него, но отговор нямаше. Цял ден я вика то, а когато слънцето залезе, легна да спи на ложе от листа и птичките, и животните бягаха от него, понеже помпеха жестокостта му. То беше съвсем само, ако не броим жабата, която го гледаше, и бавната пепелянка, която пропълзя край него.
     А сутринта стана, набра малко горчиви плодове от дърветата, изяде ги и с горчиви сълзи пое по пътя си из безкрайната гора. И всички, които срещаше, разпитваше дали не са видели майка му.
     То каза на къртицата:
     — Ти можеш да се провираш под земята. Кажи ми, там ли е майка ми?
     А къртицата отговори:
     — Ти ми избоде очите. Откъде да знам?
     То каза на сипката:
     — Ти можеш да летиш над върховете на високите дървета и да гледаш целия свят. Кажи ми, можеш ли да видиш майка ми?
     А сипката отговори:
     — Ти ми подряза крилата за свое удоволствие. Как мога да летя?
     На малката катеричка, която живееше в елата и беше самотна, то каза:
     — Къде е майка ми?
     А катеричката отговори:
     — Ти уби моята майка. Да не би сега да търсиш своята, за да я убиеш и нея?
     И звездното дете заплака и обори глава, и поиска прошка от божите твари, и се запъти нататък през гората да търси просякинята. И на третия ден стигна до другия й край и слезе в равнината.
     Когато минаваше през селата, децата му се присмиваха и го замерваха с камъни, а селяните не му даваха да спи дори в хамбарите, за да не замърси натрупаното там зърно, толкова гнусно беше то наглед, и ратаите го пъдеха и никой нямаше милост към него. Никъде не можа да чуе за просякинята, която му беше майка, макар цели три години да обикаля света и често му се сторваше, че я вижда на пътя пред себе си, и тогава я викаше и тичаше подире й, докато острите кремъци разкървавяха краката му. Но все не можеше да я настигне, а тия, които живееха край пътя, казваха, че не са виждали жена като нея, и се присмиваха на скръбта му.
     Цели три години скита то и нямаше по света нито обич, нито нежност, нито милост за него, и светът беше такъв, какъвто го беше направило за себе си в дните на своето голямо възгордяване.
     И една вечер стигна пред портата на силно укрепен град на речен бряг и както беше уморено, с набити нозе, запъти се да влезе в него. Но войниците, които стояха на стража преградиха входа с алебардите си и грубо го запитаха:
     — Каква работа имаш в града?
     — Търся майка си — отговори детето — и ви моля да ме пуснете да мина, защото може да е в тоя град.
     Но те му се присмяха, един от тях заклати черната си брада, сложи щита си на земята и извика:
     — Майка ти няма да се зарадва, ако те види, защото си по-гадно от блатната жаба и от пепелянката, която пълзи в мочура. Махни се! Махни се! Майка ти не живее в тоя град.
     А друг, който държеше жълт пряпорец в ръка, му каза:
     — Коя е майка ти и защо я търсиш?
     И то отговори:
     — Майка ми е просякиня също като мене; аз се държах лошо към нея и ви моля да ме пуснете, та ако живее в тоя град, да ми даде прошка.
     Но те не го пускаха и го мушкаха с копията си.
     И когато се обърна разплакано да си върви, един човек, чиято броня бе украсена с позлатени цветя, а на шлема имаше легнал лъв с криле, се приближи и попита войниците кой е тоя, дето иска да влезе. А те му казаха:
     — Едно просяче, дете на просякиня, и ние го пропъдихме.
     — Оставете го — извика той със смях, — ще го продадем като роб и ще вземем за него колкото струва една паница сладко вино.
     А един старец със злобно лице, който минаваше наблизо се обади и каза:
     — Аз ще ви платя толкова.
     И когато плати парите, хвана звездното дете за ръка и го въведе в града.
     И след като минаха през много улици, стигнаха до една стена с вратичка, закрита от нарово дърво. И старецът допря вратата с пръстен, изрязан от яспис, и тя се отвори, и те слязоха по пет стъпала от пиринч в градина, пълна с черни макове и зелени гърнета от печена глина. И тогава старецът извади от чалмата си шарена копринена кърпа, върза с нея очите на звездното дете и го подкара пред себе си. А когато свали кърпата от очите му, звездното дете се видя в тъмница, осветена с фенер от рог.
     И старецът сложи пред него малко мухлясал хляб на дъсчица и каза: „Яж!“, и малко възсолена вода и каза: „Пий!“, и когато то се наяде и напи, старецът излезе, заключи вратата подире си и сложи желязна верига.
     А на другото утро старецът, който бе най-изкусният магьосник в Либия и беше изучил изкуството си от друг магьосник, който живял в гробниците край Нил, влезе при него, намръщи му се и каза:
     — В една гора близо до портата на тоя град от неверници има три жълтици. Едната е от бяло злато, другата е от жълто злато, а златото на третата е червено. Днес ще ми донесеш жълтицата от бяло злато, а ако не я донесеш, ще ти ударя сто камшика. Махай се по-бързо и по залез слънце ще те чакам пред вратата на градината. Гледай да донесеш бялото злато, иначе зло ще те сполети, защото си мой роб и съм платил за тебе колкото струва една паница сладко вино.
     И върза очите на звездното дете с шарената копринена кърпа, преведе го през къщата и през градината с маковете и нагоре по петте пиринчени стъпала. И след като отвори вратичката с пръстена си, пусна го на улицата.
     И звездното дете излезе през портата на града и стигна до гората, за която му беше казал магьосникът.
     Тая гора изглеждаше много хубава отстрани и сякаш беше пълна с пеещи птички и дъхави цветя, и звездното дете навлезе в нея с радост. Ала в красотата й имаше малко изгода за него, защото където и да отиваше, остри шипки и бодили израстваха от земята и го заобикаляха и люта коприва го жилеше, и тръни го бодяха с иглите си, тъй че се видя в тежка беда. Никъде не можа да намери и жълтицата от бяло злато, за която му беше говорил магьосникът, макар да я търси от сутрин до пладне и от пладне до залез слънце. А по залез слънце се запъти към дома, горчиво разплакано, понеже знаеше какво го очаква.
     Но когато стигна края на гората, чу от един гъстак някой да вика от болка. Детето забрави собствената си мъка, изтича обратно и видя едно зайче, хванало се в капан.
     Звездното дете се съжали над него, освободи го и му каза:
     — Самият аз съм само роб, но въпреки това мога да ти върна свободата.
     А зайчето му отговори и каза:
     — Вярно е, че ми върна свободата, но какво ще ти дам аз в замяна?
     А звездното дете му каза:
     Аз търся жълтица от бяло злато и никъде не мога да я намеря, а ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие.
     — Ела с мене — каза зайчето — и аз ще те заведа при нея, защото зная къде е скрита и с каква цел.
     Тогава звездното дете отиде със зайчето и — о, чудо! — в цепнатината на голям дъб блестеше жълтицата от бяло злато, която търсеше. И то се изпълни с радост, и я грабна, и каза на зайчето:
     — За услугата, която ти сторих, ти ме възнагради многократно, а за моята добрина се отплащаш със сто пъти по-голяма добрина.
     — Не е тъй — отговори зайчето, — както ти постъпи спрямо мене, така и аз постъпих спрямо тебе. — И бързо избяга, а звездното дете се запъти към града.
     Пред портата на града седеше прокажен. На лицето му беше дръпната качулка от сиво платно и през два прореза очите блестяха като червени въглени. И когато видя приближаващото се звездно дете, зачука по дървената си паница и задрънка звънчето си, и го повика и му каза:
     — Дай ми някоя пара, иначе ще умра от глад. Изхвърлиха ме от града и няма кой да ме съжали.
     — Уви! — възкликна звездното дете. — Аз имам само една пара и ако не я занеса на господаря си, той ще ме бие, защото съм негов роб.
     Но прокаженият му се моли и го предумва, докато звездното дете го съжали и му даде жълтицата от бяло злато.
     А когато се върна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
     — Носиш ли жълтицата от бяло злато? Звездното дете отговори:
     — Не я нося.
     Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби и сложи пред него празна дъсчица за хляб и рече: „Яж!“, и празна чаша и рече „Пий!“ и го хвърли пак в тъмницата.
     И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
     — Ако днес не ми донесеш жълтицата от жълто злато, ще те задържа завинаги като мой роб и ще ти ударя триста камшика.
     Звездното дете отиде в гората и цял ден търси жълтицата от жълто злато, но никъде не можа да я намери. И по залез слънце седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето, което бе освободил от капана.
     И зайчето му каза:
     — Защо плачеш! И какво търсиш в гората?
     А звездното дете отговори:
     — Търся жълтица от жълто злато, която е скрита тука, и ако не я намеря, моят господар ще ме бие и ще ме задържи завинаги за свой роб.
     — Върви след мене — извика зайчето и се втурна тичешком през гората, докато стигна до един вир. И на дъното на вира лежеше жълтицата от жълто злато.
     — Как да ти се отблагодаря? — каза звездното дете. — За втори път вече ми се притичваш на помощ.
     — Не е така, защото ти пръв ме съжали — каза зайчето и бързо избяга.
     А звездното дете взе жълтицата от жълто злато, сложи я в кесията си и забърза към града. Но прокаженият го видя да идва, изтича да го пресрещне, коленичи и завика:
     — Дай ми някоя пара или ще умра от глад! А звездното дете му каза:
     — Аз имам само една жълтица от жълто злато и ако не я занеса на господаря си, ще ме бие и ще ме задържи за свой роб.
     Но прокаженият го умоляваше така горещо, че звездното дете го съжали и му даде жълтицата от жълто злато.
     А когато стигна при къщата на магьосника, магьосникът му отвори, въведе го и го попита:
     — Носиш ли жълтицата от жълто злато?
     Звездното дете му каза:
     — Не я нося.
     Тогава магьосникът се нахвърли отгоре му и го наби, и го окова с верига, и го хвърли пак в тъмницата.
     И на другото утро магьосникът дойде при него и каза:
     — Ако днес ми донесеш жълтицата от червено злато, ще те пусна на свобода, но ако не я донесеш, ще те убия.
     Звездното дете отиде в гората и търси цял ден жълтицата от червено злато, но никъде не можа да я намери. И привечер седна и заплака, и както плачеше, при него дойде зайчето.
     И зайчето му каза:
     — Жълтицата от червено злато, която търсиш, е в пещерата зад гърба ти. Не плачи повече, а се радвай.
     — Как да те възнаградя? — извика звездното дете. — Вече трети път ми се притичваш на помощ.
     — Не е така, защото ти пръв ме съжали — каза зайчето и бързо избяга.
     А звездното дете влезе в пещерата и в най-отдалечения й ъгъл намери жълтицата от червено злато. Тогава то я сложи в кесията си и забърза към града. А прокаженият, като го видя да идва, застана посред пътя, завика и му каза:
     — Дай ми жълтицата от червено злато или ще умра!
     И звездното дете го съжали пак, даде му жълтицата от червено злато и каза:
     — Твоята нужда е по-голяма от моята.
     Въпреки това сърцето му се сви, защото знаеше каква зла съдба го чака.
     Но — о, чудо! — когато мина през градската порта, стражите се прекланяха доземи с думите: „Колко хубав е нашият господар!“, а тълпа градски жители вървеше подире му и викаше: „Няма по-хубав в целия свят!“ Звездното дете се разплака и си каза: „Те ме подиграват и се смеят на нещастието ми.“ А навалицата около него бе толкова голяма, че то се обърка из улиците и най-сетне се намери сред голям площад, където беше дворецът на царя.
     И портата на двореца се отвори, и свещениците и висшите сановници на града изтичаха да го посрещнат, и паднаха по лице пред него и казаха:
     — Ти си нашият господар, когото чакахме, и син на нашия цар.
     А звездното дете им отговори и каза:
     — Не съм никакъв син на цар, а дете на бедна просякиня. И защо казвате, че съм хубав, когато зная, че съм отвратителен.
     Тогава тоя, чиято броня беше украсена с позлатени цветя, а на шлема си имаше легнал лъв с криле, вдигна един щит и извика:
     — Защо, господарю, казваш, че не си хубав?
     Звездното дете погледна и — о, чудо! — лицето му беше пак такова, както преди, и хубостта му се беше възвърнала, а в очите си видя нещо, което по-рано не беше виждало.
     А свещениците и висшите сановници, коленичили, казаха:
     — Било е предречено в стари времена, че на днешния ден трябва да дойде тоя, който ще ни управлява. Нека нашият господар вземе тая корона и тоя скиптър и стане наш справедлив и милосърден цар.
     Но то им отвърна.
     — Аз не съм достоен за това, защото се отрекох от майка си, която ме е родила. Не мога да намеря покой, докато не я открия и не получа прошката й. Пуснете ме да си отида, аз трябва да скитам по света, не мога да се бавя тука, макар да ми поднасяте корона и скиптър.
     Както говореше, то извърна лице към улицата, която водеше за градската порта, и — о, чудо! — сред тълпата, зашумяла около войниците, видя просякинята, която бе негова майка, а до нея стоеше прокаженият, който беше седял край пътя.
     Вик на радост се изтръгна от устата му и то изтича натам, коленичи, зацелува раните по краката на майка си и ги обля със сълзи, сведе глава в праха и с ридания на човек, чието сърце ще се пръсне, каза:
     — Майко, аз се отрекох от тебе в часа на моето възгордяване. Ти ме приеми в часа на моето смирение. Майко, аз те посрещнах с омраза. Ти ме посрещни с обич! Майко, аз те отблъснах. Вземи детето си сега!
     Но просякинята не промълви нито дума. Момчето протегна ръце, прегърна белите нозе на прокажения и му каза:
     — Три пъти ти дарих милосърдието си. Помоли майка ми да проговори!
     Но прокаженият не промълви нито дума. И то зарида отново и каза:
     — Майко, мъката ми е по-голяма, отколкото мога да понеса! Дай ми прошката си и ме пусни да се върна в гората.
     Тогава просякинята сложи ръка на главата му и каза:
     — Стани!
     И прокаженият сложи ръка на главата му и каза:
     — Стани!
     И то се изправи на крака и ги погледна, и — о, чудо! — те бяха царят и царицата! И царицата каза:
     — Това е баща ти, комуто се притече на помощ.
     А царят каза:
     — Това е майка ти, чиито крака уми със сълзите си.
     И те го прегърнаха и целунаха и го заведоха в двореца, и го облякоха с хубави дрехи, и му сложиха корона на главата и скиптър в ръката, и в града до брега на реката то царува и бе негов господар. С голямо правосъдие и милост се отнасяше към всички, злия магьосник пропъди, на дърваря и жена му изпрати богати дарове, а на децата им въздаде почести. Не допускаше никой да бъде жесток към птица или звяр, а учеше на обич, нежност и милосърдие, на бедните даваше хляб, на голите даваше дрехи и в страната имаше мир и благоденствие.
     И въпреки всичко не царува дълго. Толкова голяма е била мъката му и толкова жесток огънят на неговото изпитание, че само след три години умря. А тоя, който дойде след него, бе безсърдечен властелин.