"Рожденият ден на инфантата" - Оскар Уайлд

Източник на английския текст: ReadBookOnline.                      Източник на българския текст: Читанката.    

Oscar Wilde
The Birthday of the Infanta


     It was the birthday of the Infanta. She was just twelve years of age, and the sun was shining brightly in the gardens of the palace.
     Although she was a real Princess and the Infanta of Spain, she had only one birthday every year, just like the children of quite poor people, so it was naturally a matter of great importance to the whole country that she should have a really fine day for the occasion. And a really fine day it certainly was. The tall striped tulips stood straight up upon their stalks, like long rows of soldiers, and looked defiantly across the grass at the roses, and said: 'We are quite as splendid as you are now.' The purple butterflies fluttered about with gold dust on their wings, visiting each flower in turn; the little lizards crept out of the crevices of the wall, and lay basking in the white glare; and the pomegranates split and cracked with the heat, and showed their bleeding red hearts. Even the pale yellow lemons, that hung in such profusion from the mouldering trellis and along the dim arcades, seemed to have caught a richer colour from the wonderful sunlight, and the magnolia trees opened their great globe-like blossoms of folded ivory, and filled the air with a sweet heavy perfume.
     The little Princess herself walked up and down the terrace with her companions, and played at hide and seek round the stone vases and the old moss-grown statues. On ordinary days she was only allowed to play with children of her own rank, so she had always to play alone, but her birthday was an exception, and the King had given orders that she was to invite any of her young friends whom she liked to come and amuse themselves with her. There was a stately grace about these slim Spanish children as they glided about, the boys with their large-plumed hats and short fluttering cloaks, the girls holding up the trains of their long brocaded gowns, and shielding the sun from their eyes with huge fans of black and silver. But the Infanta was the most graceful of all, and the most tastefully attired, after the somewhat cumbrous fashion of the day. Her robe was of grey satin, the skirt and the wide puffed sleeves heavily embroidered with silver, and the stiff corset studded with rows of fine pearls. Two tiny slippers with big pink rosettes peeped out beneath her dress as she walked. Pink and pearl was her great gauze fan, and in her hair, which like an aureole of faded gold stood out stiffly round her pale little face, she had a beautiful white rose.
     From a window in the palace the sad melancholy King watched them. Behind him stood his brother, Don Pedro of Aragon, whom he hated, and his confessor, the Grand Inquisitor of Granada, sat by his side. Sadder even than usual was the King, for as he looked at the Infanta bowing with childish gravity to the assembling counters, or laughing behind her fan at the grim Duchess of Albuquerque who always accompanied her, he thought of the young Queen, her mother, who but a short time before--so it seemed to him--had come from the gay country of France, and had withered away in the sombre splendour of the Spanish court, dying just six months after the birth of her child, and before she had seen the almonds blossom twice in the orchard, or plucked the second year's fruit from the old gnarled fig-tree that stood in the centre of the now grass- grown courtyard. So great had been his love for her that he had not suffered even the grave to hide her from him. She had been embalmed by a Moorish physician, who in return for this service had been granted his life, which for heresy and suspicion of magical practices had been already forfeited, men said, to the Holy Office, and her body was still lying on its tapestried bier in the black marble chapel of the Palace, just as the monks had borne her in on that windy March day nearly twelve years before. Once every month the King, wrapped in a dark cloak and with a muffled lantern in his hand, went in and knelt by her side calling out, 'Mi reina! Mi reina!' and sometimes breaking through the formal etiquette that in Spain governs every separate action of life, and sets limits even to the sorrow of a King, he would clutch at the pale jewelled hands in a wild agony of grief, and try to wake by his mad kisses the cold painted face.
     To-day he seemed to see her again, as he had seen her first at the Castle of Fontainebleau, when he was but fifteen years of age, and she still younger. They had been formally betrothed on that occasion by the Papal Nuncio in the presence of the French King and all the Court, and he had returned to the Escurial bearing with him a little ringlet of yellow hair, and the memory of two childish lips bending down to kiss his hand as he stepped into his carriage. Later on had followed the marriage, hastily performed at Burgos, a small town on the frontier between the two countries, and the grand public entry into Madrid with the customary celebration of high mass at the Church of La Atocha, and a more than usually solemn auto-da-fe, in which nearly three hundred heretics, amongst whom were many Englishmen, had been delivered over to the secular arm to be burned.
     Certainly he had loved her madly, and to the ruin, many thought, of his country, then at war with England for the possession of the empire of the New World. He had hardly ever permitted her to be out of his sight; for her, he had forgotten, or seemed to have forgotten, all grave affairs of State; and, with that terrible blindness that passion brings upon its servants, he had failed to notice that the elaborate ceremonies by which he sought to please her did but aggravate the strange malady from which she suffered. When she died he was, for a time, like one bereft of reason. Indeed, there is no doubt but that he would have formally abdicated and retired to the great Trappist monastery at Granada, of which he was already titular Prior, had he not been afraid to leave the little Infanta at the mercy of his brother, whose cruelty, even in Spain, was notorious, and who was suspected by many of having caused the Queen's death by means of a pair of poisoned gloves that he had presented to her on the occasion of her visiting his castle in Aragon. Even after the expiration of the three years of public mourning that he had ordained throughout his whole dominions by royal edict, he would never suffer his ministers to speak about any new alliance, and when the Emperor himself sent to him, and offered him the hand of the lovely Archduchess of Bohemia, his niece, in marriage, he bade the ambassadors tell their master that the King of Spain was already wedded to Sorrow, and that though she was but a barren bride he loved her better than Beauty; an answer that cost his crown the rich provinces of the Netherlands, which soon after, at the Emperor's instigation, revolted against him under the leadership of some fanatics of the Reformed Church.
     His whole married life, with its fierce, fiery-coloured joys and the terrible agony of its sudden ending, seemed to come back to him to-day as he watched the Infanta playing on the terrace. She had all the Queen's pretty petulance of manner, the same wilful way of tossing her head, the same proud curved beautiful mouth, the same wonderful smile--vrai sourire de France indeed--as she glanced up now and then at the window, or stretched out her little hand for the stately Spanish gentlemen to kiss. But the shrill laughter of the children grated on his ears, and the bright pitiless sunlight mocked his sorrow, and a dull odour of strange spices, spices such as embalmers use, seemed to taint--or was it fancy?--the clear morning air. He buried his face in his hands, and when the Infanta looked up again the curtains had been drawn, and the King had retired.
     She made a little moue of disappointment, and shrugged her shoulders. Surely he might have stayed with her on her birthday. What did the stupid State-affairs matter? Or had he gone to that gloomy chapel, where the candles were always burning, and where she was never allowed to enter? How silly of him, when the sun was shining so brightly, and everybody was so happy! Besides, he would miss the sham bull-fight for which the trumpet was already sounding, to say nothing of the puppet-show and the other wonderful things. Her uncle and the Grand Inquisitor were much more sensible. They had come out on the terrace, and paid her nice compliments. So she tossed her pretty head, and taking Don Pedro by the hand, she walked slowly down the steps towards a long pavilion of purple silk that had been erected at the end of the garden, the other children following in strict order of precedence, those who had the longest names going first.
     A procession of noble boys, fantastically dressed as toreadors, came out to meet her, and the young Count of Tierra-Nueva, a wonderfully handsome lad of about fourteen years of age, uncovering his head with all the grace of a born hidalgo and grandee of Spain, led her solemnly in to a little gilt and ivory chair that was placed on a raised dais above the arena. The children grouped themselves all round, fluttering their big fans and whispering to each other, and Don Pedro and the Grand Inquisitor stood laughing at the entrance. Even the Duchess--the Camerera-Mayor as she was called--a thin, hard-featured woman with a yellow ruff, did not look quite so bad-tempered as usual, and something like a chill smile flitted across her wrinkled face and twitched her thin bloodless lips.
     It certainly was a marvellous bull-fight, and much nicer, the Infanta thought, than the real bull-fight that she had been brought to see at Seville, on the occasion of the visit of the Duke of Parma to her father. Some of the boys pranced about on richly- caparisoned hobby-horses brandishing long javelins with gay streamers of bright ribands attached to them; others went on foot waving their scarlet cloaks before the bull, and vaulting lightly over the barrier when he charged them; and as for the bull himself, he was just like a live bull, though he was only made of wicker- work and stretched hide, and sometimes insisted on running round the arena on his hind legs, which no live bull ever dreams of doing. He made a splendid fight of it too, and the children got so excited that they stood up upon the benches, and waved their lace handkerchiefs and cried out: Bravo toro! Bravo toro! just as sensibly as if they had been grown-up people. At last, however, after a prolonged combat, during which several of the hobby-horses were gored through and through, and, their riders dismounted, the young Count of Tierra-Nueva brought the bull to his knees, and having obtained permission from the Infanta to give the coup de grace, he plunged his wooden sword into the neck of the animal with such violence that the head came right off, and disclosed the laughing face of little Monsieur de Lorraine, the son of the French Ambassador at Madrid.
     The arena was then cleared amidst much applause, and the dead hobbyhorses dragged solemnly away by two Moorish pages in yellow and black liveries, and after a short interlude, during which a French posture-master performed upon the tightrope, some Italian puppets appeared in the semi-classical tragedy of Sophonisba on the stage of a small theatre that had been built up for the purpose. They acted so well, and their gestures were so extremely natural, that at the close of the play the eyes of the Infanta were quite dim with tears. Indeed some of the children really cried, and had to be comforted with sweetmeats, and the Grand Inquisitor himself was so affected that he could not help saying to Don Pedro that it seemed to him intolerable that things made simply out of wood and coloured wax, and worked mechanically by wires, should be so unhappy and meet with such terrible misfortunes.
     An African juggler followed, who brought in a large flat basket covered with a red cloth, and having placed it in the centre of the arena, he took from his turban a curious reed pipe, and blew through it. In a few moments the cloth began to move, and as the pipe grew shriller and shriller two green and gold snakes put out their strange wedge-shaped heads and rose slowly up, swaying to and fro with the music as a plant sways in the water. The children, however, were rather frightened at their spotted hoods and quick darting tongues, and were much more pleased when the juggler made a tiny orange-tree grow out of the sand and bear pretty white blossoms and clusters of real fruit; and when he took the fan of the little daughter of the Marquess de Las-Torres, and changed it into a blue bird that flew all round the pavilion and sang, their delight and amazement knew no bounds. The solemn minuet, too, performed by the dancing boys from the church of Nuestra Senora Del Pilar, was charming. The Infanta had never before seen this wonderful ceremony which takes place every year at Maytime in front of the high altar of the Virgin, and in her honour; and indeed none of the royal family of Spain had entered the great cathedral of Saragossa since a mad priest, supposed by many to have been in the pay of Elizabeth of England, had tried to administer a poisoned wafer to the Prince of the Asturias. So she had known only by hearsay of 'Our Lady's Dance,' as it was called, and it certainly was a beautiful sight. The boys wore old-fashioned court dresses of white velvet, and their curious three-cornered hats were fringed with silver and surmounted with huge plumes of ostrich feathers, the dazzling whiteness of their costumes, as they moved about in the sunlight, being still more accentuated by their swarthy faces and long black hair. Everybody was fascinated by the grave dignity with which they moved through the intricate figures of the dance, and by the elaborate grace of their slow gestures, and stately bows, and when they had finished their performance and doffed their great plumed hats to the Infanta, she acknowledged their reverence with much courtesy, and made a vow that she would send a large wax candle to the shrine of Our Lady of Pilar in return for the pleasure that she had given her.
     A troop of handsome Egyptians--as the gipsies were termed in those days--then advanced into the arena, and sitting down cross-legs, in a circle, began to play softly upon their zithers, moving their bodies to the tune, and humming, almost below their breath, a low dreamy air. When they caught sight of Don Pedro they scowled at him, and some of them looked terrified, for only a few weeks before he had had two of their tribe hanged for sorcery in the market- place at Seville, but the pretty Infanta charmed them as she leaned back peeping over her fan with her great blue eyes, and they felt sure that one so lovely as she was could never be cruel to anybody. So they played on very gently and just touching the cords of the zithers with their long pointed nails, and their heads began to nod as though they were falling asleep. Suddenly, with a cry so shrill that all the children were startled and Don Pedro's hand clutched at the agate pommel of his dagger, they leapt to their feet and whirled madly round the enclosure beating their tambourines, and chaunting some wild love-song in their strange guttural language. Then at another signal they all flung themselves again to the ground and lay there quite still, the dull strumming of the zithers being the only sound that broke the silence. After that they had done this several times, they disappeared for a moment and came back leading a brown shaggy bear by a chain, and carrying on their shoulders some little Barbary apes. The bear stood upon his head with the utmost gravity, and the wizened apes played all kinds of amusing tricks with two gipsy boys who seemed to be their masters, and fought with tiny swords, and fired off guns, and went through a regular soldier's drill just like the King's own bodyguard. In fact the gipsies were a great success.
     But the funniest part of the whole morning's entertainment, was undoubtedly the dancing of the little Dwarf. When he stumbled into the arena, waddling on his crooked legs and wagging his huge misshapen head from side to side, the children went off into a loud shout of delight, and the Infanta herself laughed so much that the Camerera was obliged to remind her that although there were many precedents in Spain for a King's daughter weeping before her equals, there were none for a Princess of the blood royal making so merry before those who were her inferiors in birth. The Dwarf, however, was really quite irresistible, and even at the Spanish Court, always noted for its cultivated passion for the horrible, so fantastic a little monster had never been seen. It was his first appearance, too. He had been discovered only the day before, running wild through the forest, by two of the nobles who happened to have been hunting in a remote part of the great cork-wood that surrounded the town, and had been carried off by them to the Palace as a surprise for the Infanta; his father, who was a poor charcoal- burner, being but too well pleased to get rid of so ugly and useless a child. Perhaps the most amusing thing about him was his complete unconsciousness of his own grotesque appearance. Indeed he seemed quite happy and full of the highest spirits. When the children laughed, he laughed as freely and as joyously as any of them, and at the close of each dance he made them each the funniest of bows, smiling and nodding at them just as if he was really one of themselves, and not a little misshapen thing that Nature, in some humourous mood, had fashioned for others to mock at. As for the Infanta, she absolutely fascinated him. He could not keep his eyes off her, and seemed to dance for her alone, and when at the close of the performance, remembering how she had seen the great ladies of the Court throw bouquets to Caffarelli, the famous Italian treble, whom the Pope had sent from his own chapel to Madrid that he might cure the King's melancholy by the sweetness of his voice, she took out of her hair the beautiful white rose, and partly for a jest and partly to tease the Camerera, threw it to him across the arena with her sweetest smile, he took the whole matter quite seriously, and pressing the flower to his rough coarse lips he put his hand upon his heart, and sank on one knee before her, grinning from ear to ear, and with his little bright eyes sparkling with pleasure.
     This so upset the gravity of the Infanta that she kept on laughing long after the little Dwarf had ran out of the arena, and expressed a desire to her uncle that the dance should be immediately repeated. The Camerera, however, on the plea that the sun was too hot, decided that it would be better that her Highness should return without delay to the Palace, where a wonderful feast had been already prepared for her, including a real birthday cake with her own initials worked all over it in painted sugar and a lovely silver flag waving from the top. The Infanta accordingly rose up with much dignity, and having given orders that the little dwarf was to dance again for her after the hour of siesta, and conveyed her thanks to the young Count of Tierra-Nueva for his charming reception, she went back to her apartments, the children following in the same order in which they had entered.
     Now when the little Dwarf heard that he was to dance a second time before the Infanta, and by her own express command, he was so proud that he ran out into the garden, kissing the white rose in an absurd ecstasy of pleasure, and making the most uncouth and clumsy gestures of delight.
     The Flowers were quite indignant at his daring to intrude into their beautiful home, and when they saw him capering up and down the walks, and waving his arms above his head in such a ridiculous manner, they could not restrain their feelings any longer.
     'He is really far too ugly to be allowed to play in any place where we are,' cried the Tulips.
     'He should drink poppy-juice, and go to sleep for a thousand years,' said the great scarlet Lilies, and they grew quite hot and angry.
     'He is a perfect horror!' screamed the Cactus. 'Why, he is twisted and stumpy, and his head is completely out of proportion with his legs. Really he makes me feel prickly all over, and if he comes near me I will sting him with my thorns.'
     'And he has actually got one of my best blooms,' exclaimed the White Rose-Tree. 'I gave it to the Infanta this morning myself, as a birthday present, and he has stolen it from her.' And she called out: 'Thief, thief, thief!' at the top of her voice.
     Even the red Geraniums, who did not usually give themselves airs, and were known to have a great many poor relations themselves, curled up in disgust when they saw him, and when the Violets meekly remarked that though he was certainly extremely plain, still he could not help it, they retorted with a good deal of justice that that was his chief defect, and that there was no reason why one should admire a person because he was incurable; and, indeed, some of the Violets themselves felt that the ugliness of the little Dwarf was almost ostentatious, and that he would have shown much better taste if he had looked sad, or at least pensive, instead of jumping about merrily, and throwing himself into such grotesque and silly attitudes.
     As for the old Sundial, who was an extremely remarkable individual, and had once told the time of day to no less a person than the Emperor Charles V. himself, he was so taken aback by the little Dwarf's appearance, that he almost forgot to mark two whole minutes with his long shadowy finger, and could not help saying to the great milk-white Peacock, who was sunning herself on the balustrade, that every one knew that the children of Kings were Kings, and that the children of charcoal-burners were charcoal- burners, and that it was absurd to pretend that it wasn't so; a statement with which the Peacock entirely agreed, and indeed screamed out, 'Certainly, certainly,' in such a loud, harsh voice, that the gold-fish who lived in the basin of the cool splashing fountain put their heads out of the water, and asked the huge stone Tritons what on earth was the matter.
     But somehow the Birds liked him. They had seen him often in the forest, dancing about like an elf after the eddying leaves, or crouched up in the hollow of some old oak-tree, sharing his nuts with the squirrels. They did not mind his being ugly, a bit. Why, even the nightingale herself, who sang so sweetly in the orange groves at night that sometimes the Moon leaned down to listen, was not much to look at after all; and, besides, he had been kind to them, and during that terribly bitter winter, when there were no berries on the trees, and the ground was as hard as iron, and the wolves had come down to the very gates of the city to look for food, he had never once forgotten them, but had always given them crumbs out of his little hunch of black bread, and divided with them whatever poor breakfast he had.
     So they flew round and round him, just touching his cheek with their wings as they passed, and chattered to each other, and the little Dwarf was so pleased that he could not help showing them the beautiful white rose, and telling them that the Infanta herself had given it to him because she loved him.
     They did not understand a single word of what he was saying, but that made no matter, for they put their heads on one side, and looked wise, which is quite as good as understanding a thing, and very much easier.
     The Lizards also took an immense fancy to him, and when he grew tired of running about and flung himself down on the grass to rest, they played and romped all over him, and tried to amuse him in the best way they could. 'Every one cannot be as beautiful as a lizard,' they cried; 'that would be too much to expect. And, though it sounds absurd to say so, he is really not so ugly after all, provided, of course, that one shuts one's eyes, and does not look at him.' The Lizards were extremely philosophical by nature, and often sat thinking for hours and hours together, when there was nothing else to do, or when the weather was too rainy for them to go out.
     The Flowers, however, were excessively annoyed at their behaviour, and at the behaviour of the birds. 'It only shows,' they said, 'what a vulgarising effect this incessant rushing and flying about has. Well-bred people always stay exactly in the same place, as we do. No one ever saw us hopping up and down the walks, or galloping madly through the grass after dragon-flies. When we do want change of air, we send for the gardener, and he carries us to another bed. This is dignified, and as it should be. But birds and lizards have no sense of repose, and indeed birds have not even a permanent address. They are mere vagrants like the gipsies, and should be treated in exactly the same manner.' So they put their noses in the air, and looked very haughty, and were quite delighted when after some time they saw the little Dwarf scramble up from the grass, and make his way across the terrace to the palace.
     'He should certainly be kept indoors for the rest of his natural life,' they said. 'Look at his hunched back, and his crooked legs,' and they began to titter.
     But the little Dwarf knew nothing of all this. He liked the birds and the lizards immensely, and thought that the flowers were the most marvellous things in the whole world, except of course the Infanta, but then she had given him the beautiful white rose, and she loved him, and that made a great difference. How he wished that he had gone back with her! She would have put him on her right hand, and smiled at him, and he would have never left her side, but would have made her his playmate, and taught her all kinds of delightful tricks. For though he had never been in a palace before, he knew a great many wonderful things. He could make little cages out of rushes for the grasshoppers to sing in, and fashion the long jointed bamboo into the pipe that Pan loves to hear. He knew the cry of every bird, and could call the starlings from the tree-top, or the heron from the mere. He knew the trail of every animal, and could track the hare by its delicate footprints, and the boar by the trampled leaves. All the wild- dances he knew, the mad dance in red raiment with the autumn, the light dance in blue sandals over the corn, the dance with white snow-wreaths in winter, and the blossom-dance through the orchards in spring. He knew where the wood-pigeons built their nests, and once when a fowler had snared the parent birds, he had brought up the young ones himself, and had built a little dovecot for them in the cleft of a pollard elm. They were quite tame, and used to feed out of his hands every morning. She would like them, and the rabbits that scurried about in the long fern, and the jays with their steely feathers and black bills, and the hedgehogs that could curl themselves up into prickly balls, and the great wise tortoises that crawled slowly about, shaking their heads and nibbling at the young leaves. Yes, she must certainly come to the forest and play with him. He would give her his own little bed, and would watch outside the window till dawn, to see that the wild horned cattle did not harm her, nor the gaunt wolves creep too near the hut. And at dawn he would tap at the shutters and wake her, and they would go out and dance together all the day long. It was really not a bit lonely in the forest. Sometimes a Bishop rode through on his white mule, reading out of a painted book. Sometimes in their green velvet caps, and their jerkins of tanned deerskin, the falconers passed by, with hooded hawks on their wrists. At vintage-time came the grape-treaders, with purple hands and feet, wreathed with glossy ivy and carrying dripping skins of wine; and the charcoal-burners sat round their huge braziers at night, watching the dry logs charring slowly in the fire, and roasting chestnuts in the ashes, and the robbers came out of their caves and made merry with them. Once, too, he had seen a beautiful procession winding up the long dusty road to Toledo. The monks went in front singing sweetly, and carrying bright banners and crosses of gold, and then, in silver armour, with matchlocks and pikes, came the soldiers, and in their midst walked three barefooted men, in strange yellow dresses painted all over with wonderful figures, and carrying lighted candles in their hands. Certainly there was a great deal to look at in the forest, and when she was tired he would find a soft bank of moss for her, or carry her in his arms, for he was very strong, though he knew that he was not tall. He would make her a necklace of red bryony berries, that would be quite as pretty as the white berries that she wore on her dress, and when she was tired of them, she could throw them away, and he would find her others. He would bring her acorn-cups and dew-drenched anemones, and tiny glow-worms to be stars in the pale gold of her hair.
     But where was she? He asked the white rose, and it made him no answer. The whole palace seemed asleep, and even where the shutters had not been closed, heavy curtains had been drawn across the windows to keep out the glare. He wandered all round looking for some place through which he might gain an entrance, and at last he caught sight of a little private door that was lying open. He slipped through, and found himself in a splendid hall, far more splendid, he feared, than the forest, there was so much more gilding everywhere, and even the floor was made of great coloured stones, fitted together into a sort of geometrical pattern. But the little Infanta was not there, only some wonderful white statues that looked down on him from their jasper pedestals, with sad blank eyes and strangely smiling lips.
     At the end of the hall hung a richly embroidered curtain of black velvet, powdered with suns and stars, the King's favourite devices, and broidered on the colour he loved best. Perhaps she was hiding behind that? He would try at any rate.
     So he stole quietly across, and drew it aside. No; there was only another room, though a prettier room, he thought, than the one he had just left. The walls were hung with a many-figured green arras of needle-wrought tapestry representing a hunt, the work of some Flemish artists who had spent more than seven years in its composition. It had once been the chamber of Jean le Fou, as he was called, that mad King who was so enamoured of the chase, that he had often tried in his delirium to mount the huge rearing horses, and to drag down the stag on which the great hounds were leaping, sounding his hunting horn, and stabbing with his dagger at the pale flying deer. It was now used as the council-room, and on the centre table were lying the red portfolios of the ministers, stamped with the gold tulips of Spain, and with the arms and emblems of the house of Hapsburg.
     The little Dwarf looked in wonder all round him, and was half- afraid to go on. The strange silent horsemen that galloped so swiftly through the long glades without making any noise, seemed to him like those terrible phantoms of whom he had heard the charcoal- burners speaking--the Comprachos, who hunt only at night, and if they meet a man, turn him into a hind, and chase him. But he thought of the pretty Infanta, and took courage. He wanted to find her alone, and to tell her that he too loved her. Perhaps she was in the room beyond.
     He ran across the soft Moorish carpets, and opened the door. No! She was not here either. The room was quite empty.
     It was a throne-room, used for the reception of foreign ambassadors, when the King, which of late had not been often, consented to give them a personal audience; the same room in which, many years before, envoys had appeared from England to make arrangements for the marriage of their Queen, then one of the Catholic sovereigns of Europe, with the Emperor's eldest son. The hangings were of gilt Cordovan leather, and a heavy gilt chandelier with branches for three hundred wax lights hung down from the black and white ceiling. Underneath a great canopy of gold cloth, on which the lions and towers of Castile were broidered in seed pearls, stood the throne itself, covered with a rich pall of black velvet studded with silver tulips and elaborately fringed with silver and pearls. On the second step of the throne was placed the kneeling-stool of the Infanta, with its cushion of cloth of silver tissue, and below that again, and beyond the limit of the canopy, stood the chair for the Papal Nuncio, who alone had the right to be seated in the King's presence on the occasion of any public ceremonial, and whose Cardinal's hat, with its tangled scarlet tassels, lay on a purple tabouret in front. On the wall, facing the throne, hung a life-sized portrait of Charles V. in hunting dress, with a great mastiff by his side, and a picture of Philip II. receiving the homage of the Netherlands occupied the centre of the other wall. Between the windows stood a black ebony cabinet, inlaid with plates of ivory, on which the figures from Holbein's Dance of Death had been graved--by the hand, some said, of that famous master himself.
     But the little Dwarf cared nothing for all this magnificence. He would not have given his rose for all the pearls on the canopy, nor one white petal of his rose for the throne itself. What he wanted was to see the Infanta before she went down to the pavilion, and to ask her to come away with him when he had finished his dance. Here, in the Palace, the air was close and heavy, but in the forest the wind blew free, and the sunlight with wandering hands of gold moved the tremulous leaves aside. There were flowers, too, in the forest, not so splendid, perhaps, as the flowers in the garden, but more sweetly scented for all that; hyacinths in early spring that flooded with waving purple the cool glens, and grassy knolls; yellow primroses that nestled in little clumps round the gnarled roots of the oak-trees; bright celandine, and blue speedwell, and irises lilac and gold. There were grey catkins on the hazels, and the foxgloves drooped with the weight of their dappled bee-haunted cells. The chestnut had its spires of white stars, and the hawthorn its pallid moons of beauty. Yes: surely she would come if he could only find her! She would come with him to the fair forest, and all day long he would dance for her delight. A smile lit up his eyes at the thought, and he passed into the next room.
     Of all the rooms this was the brightest and the most beautiful. The walls were covered with a pink-flowered Lucca damask, patterned with birds and dotted with dainty blossoms of silver; the furniture was of massive silver, festooned with florid wreaths, and swinging Cupids; in front of the two large fire-places stood great screens broidered with parrots and peacocks, and the floor, which was of sea-green onyx, seemed to stretch far away into the distance. Nor was he alone. Standing under the shadow of the doorway, at the extreme end of the room, he saw a little figure watching him. His heart trembled, a cry of joy broke from his lips, and he moved out into the sunlight. As he did so, the figure moved out also, and he saw it plainly.
     The Infanta! It was a monster, the most grotesque monster he had ever beheld. Not properly shaped, as all other people were, but hunchbacked, and crooked-limbed, with huge lolling head and mane of black hair. The little Dwarf frowned, and the monster frowned also. He laughed, and it laughed with him, and held its hands to its sides, just as he himself was doing. He made it a mocking bow, and it returned him a low reverence. He went towards it, and it came to meet him, copying each step that he made, and stopping when he stopped himself. He shouted with amusement, and ran forward, and reached out his hand, and the hand of the monster touched his, and it was as cold as ice. He grew afraid, and moved his hand across, and the monster's hand followed it quickly. He tried to press on, but something smooth and hard stopped him. The face of the monster was now close to his own, and seemed full of terror. He brushed his hair off his eyes. It imitated him. He struck at it, and it returned blow for blow. He loathed it, and it made hideous faces at him. He drew back, and it retreated.
     What is it? He thought for a moment, and looked round at the rest of the room. It was strange, but everything seemed to have its double in this invisible wall of clear water. Yes, picture for picture was repeated, and couch for couch. The sleeping Faun that lay in the alcove by the doorway had its twin brother that slumbered, and the silver Venus that stood in the sunlight held out her arms to a Venus as lovely as herself.
     Was it Echo? He had called to her once in the valley, and she had answered him word for word. Could she mock the eye, as she mocked the voice? Could she make a mimic world just like the real world? Could the shadows of things have colour and life and movement? Could it be that--?
     He started, and taking from his breast the beautiful white rose, he turned round, and kissed it. The monster had a rose of its own, petal for petal the same! It kissed it with like kisses, and pressed it to its heart with horrible gestures.
     When the truth dawned upon him, he gave a wild cry of despair, and fell sobbing to the ground. So it was he who was misshapen and hunchbacked, foul to look at and grotesque. He himself was the monster, and it was at him that all the children had been laughing, and the little Princess who he had thought loved him--she too had been merely mocking at his ugliness, and making merry over his twisted limbs. Why had they not left him in the forest, where there was no mirror to tell him how loathsome he was? Why had his father not killed him, rather than sell him to his shame? The hot tears poured down his cheeks, and he tore the white rose to pieces. The sprawling monster did the same, and scattered the faint petals in the air. It grovelled on the ground, and, when he looked at it, it watched him with a face drawn with pain. He crept away, lest he should see it, and covered his eyes with his hands. He crawled, like some wounded thing, into the shadow, and lay there moaning.
     And at that moment the Infanta herself came in with her companions through the open window, and when they saw the ugly little dwarf lying on the ground and beating the floor with his clenched hands, in the most fantastic and exaggerated manner, they went off into shouts of happy laughter, and stood all round him and watched him.
     'His dancing was funny,' said the Infanta; 'but his acting is funnier still. Indeed he is almost as good as the puppets, only of course not quite so natural.' And she fluttered her big fan, and applauded.
     But the little Dwarf never looked up, and his sobs grew fainter and fainter, and suddenly he gave a curious gasp, and clutched his side. And then he fell back again, and lay quite still.
     'That is capital,' said the Infanta, after a pause; 'but now you must dance for me.'
     'Yes,' cried all the children, 'you must get up and dance, for you are as clever as the Barbary apes, and much more ridiculous.' But the little Dwarf made no answer.
     And the Infanta stamped her foot, and called out to her uncle, who was walking on the terrace with the Chamberlain, reading some despatches that had just arrived from Mexico, where the Holy Office had recently been established. 'My funny little dwarf is sulking,' she cried, 'you must wake him up, and tell him to dance for me.'
     They smiled at each other, and sauntered in, and Don Pedro stooped down, and slapped the Dwarf on the cheek with his embroidered glove. 'You must dance,' he said, 'petit monsire. You must dance. The Infanta of Spain and the Indies wishes to be amused.'
     But the little Dwarf never moved.
     'A whipping master should be sent for,' said Don Pedro wearily, and he went back to the terrace. But the Chamberlain looked grave, and he knelt beside the little dwarf, and put his hand upon his heart. And after a few moments he shrugged his shoulders, and rose up, and having made a low bow to the Infanta, he said -
     'Mi bella Princesa, your funny little dwarf will never dance again. It is a pity, for he is so ugly that he might have made the King smile.'
     'But why will he not dance again?' asked the Infanta, laughing.
     'Because his heart is broken,' answered the Chamberlain.
     And the Infanta frowned, and her dainty rose-leaf lips curled in pretty disdain. 'For the future let those who come to play with me have no hearts,' she cried, and she ran out into the garden.

Оскар Уайлд
Рожденият ден на инфантата
Превод: Сидер Флорин © 1977

(мое допълнение - К.В.)

     Беше рожденият ден на инфантата. Тя ставаше точно на дванадесет години и слънцето грееше ярко в градината на двореца.
     Макар и да беше истинска принцеса и инфанта на Испания, тя имаше само по един рожден ден на годината, също както децата на най-бедните хора, и поради това за цялата страна несъмнено бе от голяма важност този ден да бъде много хубав за нея. И денят наистина бе хубав. Високите шарени лалета стояха изправени на своите стъбла като дълги редици воини, гледаха предизвикателно през тревата към розите и казваха: „Сега и ние сме разкошни като вас!“ Пурпурни пеперуди пърпореха край тях със златен прашец по крилете и се отбиваха по ред при всяко цвете; гущерчетата бяха изпълзели от пукнатините на зида и се препичаха в ослепителния бял блясък, а наровете се цепваха и се пръскаха от зноя и показваха кървящите си червени сърца. Дори бледожълтите лимони, които висяха в такова изобилие по полуизгнилата решетеста ограда и по сенчестите аркади, сякаш бяха добили по-наситен цвят от чудесната слънчева светлина, а магнолиите бяха отворили огромните си свити кълбовидни цветове от слонова кост и напълняха въздуха с тежко сладко ухание.
     Самата малка принцеса се разхождаше надолу-нагоре по терасата с другарчетата си и играеше на криеница около каменните вази и старите, обрасли с мъх статуи. В обикновени дни й се позволяваше да играе само с деца от собствения й ранг, поради което трябваше винаги да играе сама, но рожденият ден беше изключение и кралят беше наредил да покани когото иска от младите си приятели и да се забавлява с тях. Някаква величествена грация лъхаше от тия стройни испански деца, когато се движеха плавно насам-натам. Момчетата носеха шапки с големи пера и къси развяващи се плащове, момичетата прихващаха шлейфовете на дългите си рокли от златотъкан плат и закриваха очите си от слънцето с огромни черно-сребърни ветрила. Но инфантата бе най-грациозна, облечена с най-голям вкус по малко претрупаната мода на ония дни. Роклята й бе от сив атлаз, полата и широките бухнали ръкави — тежко везани със сребро, а стегнатият корсаж — осеян с редици ситен бисер. Две мънички пантофки с бледочервени розетки се подаваха изпод роклята й, когато ходеше. Голямото й ветрило от прозирен плат бе в розов и бисерен цвят, косата й заграждаше в окован кръг бледото личице като ореол от матово злато и в нея имаше затъкната прекрасна бяла роза.
     През прозореца на двореца ги наблюдаваше тъжният и мрачен крал. Зад него стоеше брат му дон Педро Арагонски, когото той мразеше, а до него седеше изповедникът му, великият инквизитор на Гренада. По-тъжен от всеки път беше сега кралят, защото, гледайки как инфантата се покланя с детинска сериозност на събиращите се придворни или се смее зад ветрилото си към навъсената херцогиня Албукерке, която винаги я придружаваше, той мислеше за младата кралица, нейната майка. Съвсем неотдавна — поне тъй му се струваше на него — тя беше дошла от пределите на веселата Франция, беше се стопила в мрачното великолепие на испанския двор и беше умряла само шест месеца след раждането на детето, преди бадемите да цъфнат два пъти в градината, преди да си набере за втори път плодове от старата възлеста смокиня, която растеше сред обраслия в трева вътрешен двор. Толкова велика бе любовта му към нея, че не можеше да понесе дори и гробът да я скрие от него. Тя беше балсамирана от един мавритански лечител, комуто за тая услуга беше подарен животът, макар че същият този лечител, както казваха хората, по-рано, заради ерес и подозрение в магьосничество, бил обречен на Светата инквизиция. Сега тялото на кралицата все още лежеше върху постланото с килими погребално носило в дворцовия параклис от черен мрамор, точно както монасите я бяха внесли там в онзи ветровит мартенски ден преди около дванадесет години. Веднъж на месеца кралят, загърнат с тъмно наметало и със затъмнен фенер в ръка, влизаше вътре, коленичеше до нея, зовеше я „Mi reina! Mi reina!“1, а понякога нарушаваше строгия етикет, който в Испания определя всяко действие в живота и поставя граници дори за скръбта на един крал, стискаше бледите, покрити със скъпоценни камъни ръце в неудържим пристъп на скръб и се мъчеше да я събуди със страстни целувки по студеното, боядисано лице. Днес му се струваше, че я вижда отново, каквато я беше видял в замъка на Фонтенбло — тогава той беше само петнадесетгодишен, а тя още по-млада. При този случай двамата бяха официално сгодени от папския нунций в присъствието на френския крал и целия му двор и той се беше върнал в Ескуриал с малка къдрица руси коси и спомена за две детински устни, наведени, за да му целунат ръка, докато се качваше в каляската си. Сетне беше дошла сватбата, извършена набързо в Бургос, малко градче на границата между двете страни, и величественото многолюдно влизане в Мадрид с обичайното отслужване на празнична литургия в черквата „Ла Аточа“. Бяха устроили и аутодафе — по-тържествено от всеки друг път, в което близо триста еретици, сред тях и много англичани, бяха предадени на гражданските власти за изгаряне.
     Той наистина я беше обичал лудо, дори мнозина мислеха, че я беше обичал в ущърб на собствената си страна, която тогава воюваше с Англия за имперските си владения в Новия свят. Почти не й беше позволявал да се отдалечи извън погледа му; заради нея беше забравил, или изглеждаше да е забравил, всички важни държавни дела; и с тая страшна слепота, с която страстта поразява своите роби, не забелязваше, че сложните церемонии, с които се мъчеше да й достави удоволствие, само влошаваха странната болест, от която тя страдаше. След нейната смърт бе за известно време като безумен. Той сигурно щеше официално да се откаже от престола и да се оттегли в големия трапистки манастир в Гренада, където бе вече назначен за игумен, ако не го беше страх да остави малката инфанта на милостта на брат си, чиято жестокост бе твърде голяма дори за Испания и когото мнозина подозираха, че е причинил смъртта на кралицата с чифт отровни ръкавици, подарени по случай гостуването й в неговия арагонски замък. Дори и след като изминаха трите години всенароден траур, наложен в цялата държава с кралски указ, той не търпеше министрите да му говорят за нова женитба и когато самият император изпрати при него посланици и му предложи ръката на хубавата ерцхерцогиня на Бохемия, той ги помоли да предадат на своя господар, че кралят на Испания вече се е венчал със скръбта и макар тя да е съпруга, която не носи радост, той я обича повече от красотата — този отговор струваше на короната му загубата на богатите Нидерландски владения, които скоро след това, подбудени от императора, въстанаха против него под водачеството на няколко фанатици от протестантската църква.
     Целият му брачен живот с неговите бурни пламенноцветни радости и с ужасното страдание, причинено от внезапния край, сякаш възкръснаха пред него днес, когато наблюдаваше как инфантата играе на терасата. Тя притежаваше напълно прелестното нетърпение на кралицата, също така своенравно отмяташе глава, имаше същата горда, извита красива уста, същата очарователна усмивка — vrai sourire de France2 , — докато поглеждаше от време на време нагоре към прозореца или протягаше ръчицата си, за да я целуне някой величествен испански благородник. Но пискливият смях на децата режеше слуха му, а ярката безмилостна слънчева светлина се подиграваше с неговата скръб и неясен мирис на непознати подправки, каквито се употребяват при балсамирането, сякаш се смесваше — или той само си въобразяваше — с чистия утринен въздух. Той зарови лице в ръцете си и когато инфантата погледна пак нагоре, завесите бяха дръпнати — кралят се беше оттеглил.
     Тя направи малка moue3 на разочарование и сви рамена. Наистина би могъл да постои с нея поне на рождения й ден! Какво значение имаха скучните държавни дела? Или е отишъл в тоя мрачен параклис, където винаги горяха свещи И където никога не й позволяваха да влезе. Колко глупаво от негова страна, когато слънцето грее тъй ярко и всички са тъй щастливи! Освен това нямаше да види лъжливия бой с бикове, за който вече свиреше тръбата, да не говорим за кукления театър и другите чудни неща. Чичо й, както и великият инквизитор бяха по-разумни. Те излязоха на терасата и й поднесоха много мили благопожелания. И тя отметна хубавата си глава, хвана дон Педро за ръка и бавно се запъти надолу по стълбата към дълъг павилион от пурпурна коприна, издигнат в края на градината, и другите деца я последваха в строг ред, според първенството си, като тия с най-дългите имена вървяха най-напред.
     Шествие от благородни момчета, фантастично облечени като тореадори, излезе да я посрещне и младият граф Тиера-Нуева, чудно хубаво четиринадесетгодишно момче, свали шапка с цялата грация на роден хидалго и испански гранд и тържествено я заведе вътре при малък стол от позлата и слонова кост, поставен върху подиум над арената. Децата се разделиха на групички наоколо, вееха си с големите ветрила и си шепнеха, а дон Педро и великият инквизитор останаха, засмени, при вратата. Дори херцогинята — камерера-майор или старша придворна, както я наричаха, — слаба жена със сурови черти и с жълта гофрирана яка, не изглеждаше чак толкова лоша, както винаги: нещо като студена усмивка се плъзна по набръчканото й лице и присви тънките й безкръвни устни.
     Това бе наистина чудесен бой с бикове и много по-приятен — мислеше си инфантата, — отколкото истинският бой, на който я бяха завели в Севиля по случай гостуването на пармския херцог при баща й. Някои от момчетата яздеха наперено пръчки с конски глави и размахваха дълги копия с пъстри снопове ярки панделки, вързани на тях; други бяха без коне, развяваха червените си наметала пред бика и леко се прехвърляха през преградата, когато той се спускаше срещу тях; а колкото за самия бик, той беше също като жив бик, при все че беше направен от кожа, обтегната на преплетени пръчки, и току му хрумваше да обикаля арената непременно на задните си крака, което никога не би хрумнало на един жив бик. Освен това той се биеше чудесно и децата така се възбудиха, че се качиха на пейките и взеха да махат дантелените си кърпички и да викат: „Bravo toro! Bravo toro!“4 така разгорещено, сякаш бяха възрастни. Но най-после след продължителна борба, през време на която няколко от пръчките с конски глави бяха намушкани, а ездачите им свалени, младият граф Тиера-Нуева накара бика да коленичи и след като получи от инфантата позволение да нанесе coup de grace5, заби дървената си шпага във врата на бика с такъв устрем, че главата направо падна и откри засмяното лице на малкия мосьо дьо Лорен, сина на френския посланик в Мадрид.
     Тогава сред шумни ръкопляскания арената бе разчистена, а мъртвите пръчки-коне тържествено измъкнати от двама пажове мавританци, облечени с ливреи в жълто и черно. Подир кратък антракт, през време на който един французин, учител по пластична гимнастика, игра на опънато въже, италиански куклен театър представи полукласическата трагедия „Софонисба“ на малка сцена, издигната за тая цел. Те играха тъй добре и жестовете им бяха тъй изключително естествени, че в края на пиесата очите на инфантата съвсем се замъглиха от сълзи. Всъщност някои от децата наистина се разплакаха и трябваше да ги утешат със сладкиши, а и самият велик инквизитор се трогна и не се стърпя да каже на дон Педро, че това му се струва прекалено — не може предмети, направени от дърво и боядисан восък и движени механично с конци, да бъдат толкова нещастни и изложени на такива беди.
     После излезе африкански фокусник, който донесе голяма плитка кошница, покрита с червен плат, постави я сред арената, извади от чалмата си чудновата тръстикова свирка и я наду. След няколко мига платът се размърда, свирката звучеше все по-пискливо и по-отчетливо и две зеленозлатисти змии подадоха странните си клинообразни глави, бавно се издигнаха и се залюляха насам-натам в такт с музиката, както цветята се поклащат във водата. Децата обаче доста се уплашиха от техните петнисти качулки и бързо стрелкащи се езици и бяха много по-доволни, когато фокусникът накара от пясъка да порасне мъничко портокалово дръвче, да се покрие с хубав бял цвят и гроздове от истински плодове; а когато взе ветрилото от дъщеричката на маркиза де Лас Торес и го превърна в синя птица, която захвърча из павилиона и запя, възторгът и изумлението им нямаха граници. Тържественият менует, който изпълниха момчетата-танцувачи от черквата „Нуестра Сеньора дел Лилар“6, бе също очарователен. Инфантата никога досега не беше виждала тая чудесна церемония, устройвана всяка година през май пред олтара на Богородицата и в нейна чест; всъщност никой от испанското кралско семейство не беше влизал в голямата катедрала на Сарагоса, след като един луд свещеник, платен, както смятаха мнозина, от Елизабета, кралица на Англия, се беше опитал да даде отровна нафора на принц Астурийски. Затова инфантата беше само чувала за „Танеца на Богородицата“, както го наричаха, а той наистина бе прекрасно зрелище. Момчетата носеха старовремски дворцови облекла от бяло кадифе, а чудноватите им триъгълни шапки бяха поръбени със сребро и увенчани с огромни снопове от щраусови пера и ослепителната белота на дрехите им, когато се движеха на слънце, се подчертаваше от мургавите лица и дългите черни коси. Всички бяха очаровани от тържественото величие, с което те изпълняваха сложните фигури на танеца, от безпогрешно изработената грация на бавните им движения и от изпълнените с достойнство поклони, а когато свършиха играта и свалиха големите си, украсени с пера шапки пред инфантата, тя прие поклона им с голяма благосклонност и даде обет да изпрати огромна восъчна свещ за олтара на „Светата дева на Колоната“ като благодарност за удоволствието, което й беше доставила.
     Група хубави египтяни, както наричаха по онова време циганите, влязоха след това на арената, седнаха в кръг с подгънати крака, засвириха тихичко на цитрите си, запоклащаха се в такт и едва чуто запяха тиха, мечтателна мелодия. Когато зърнаха дон Педро, те се смръщиха, а някои сякаш се изплашиха, защото само преди няколко седмици той беше обесил заради магьосничество двамина от племето им на пазара в Севиля. Но хубавата инфанта ги смая — тя се облегна на стола и ги загледа над ветрилото с големите си сини очи и те почувствуваха със сигурност, че едно тъй прекрасно създание никога не би могло да бъде жестоко. Затова продължиха да свирят много неясно, само допирайки струните на цитрите с дългите си островърхи нокти, а главите им започваха да клюмат, сякаш заспиваха. Изведнъж те нададоха вик, толкова рязък, че всички деца се стреснаха, а ръката на дон Педро стисна ахатовата дръжка на камата, скочиха на крака, лудо закръжиха около арената, заудряха дайретата и запяха някаква дива любовна песен на своя непонятен гърлен език. Сетне по даден знак всички се проснаха пак на земята, останаха да лежат безмълвни и само глухото звънтене на цитрите нарушаваше тишината. Те повториха това няколко пъти, изчезнаха за миг и пак се завърнаха, като водеха на синджир рунтава мечка, а на раменете си носеха няколко малки маймунки от Варвария. Мечката с безкрайно важен вид се изправи на главата си, а сбръчканите маймунки правеха всевъзможни забавни фокуси с две циганчета, които, изглежда, бяха техни господари, биеха се с мънички шпаги, стреляха с пушки и провеждаха редовно войнишко учение, също като кралската гвардия. Циганите наистина пожънаха голям успех.
     Но най-смешната част от цялата утринна забава без съмнение бе танцът на малкото джудженце. Когато то излезе със запъване на арената, заклатушка се на кривите си крачка и залюля насам-натам огромната си разкривена глава, децата нададоха високи крясъци от възторг. Самата инфанта се смя толкова много, та чак камерерата бе принудена да й напомни, че макар да е имало много случаи, в които дъщеря на крал е плакала пред равни на себе си, никога още една принцеса с кралска кръв не се е веселила така пред хора, по-нискостоящи по произход. Джуджето обаче бе наистина неотразимо и дори в испанския двор, известен открай време със своята изтънчена слабост към ужасното, никога не бяха виждали такъв фантастичен малък изрод. А това беше и първото му излизане. Както си тичало свободно между дърветата, то било открито едва предишния ден от двама благородници, които случайно отишли на лов в отдалечена част на голямата крайградска гора от корков дъб, и било доведено от тях в двореца за сюрприз на инфантата, понеже баща му, беден въглищар, бил много доволен да се отърве от толкова грозно и безполезно дете. Може би най-забавното у него беше това, че нямаше никаква представа за собствения си смешно-грозен вид. Всъщност то изглеждаше съвсем щастливо и в най-добро разположение на духа. Когато децата се смееха, то се смееше също тъй несдържано и радостно, а в края на всеки танц правеше най-смешни поклони, усмихваше се и кимаше, сякаш беше наистина едно от тях, а не дребно уродливо същество, което природата, изпаднала в шеговито настроение, бе създала, за да му се подиграват всички други. А колкото за инфантата, тя съвсем го очарова. То не можеше да откъсне очите си от нея и танцуваше едва ли не само в нейна чест. Накрая тя си спомни как бе виждала знатните придворни дами да хвърлят букети на Кафарели, прочутия италиански дискант, когото папата бе изпратил от собствения си параклис в Мадрид, за да излекува тъгата на краля със сладкия си глас, дръпна розата от косата си и отчасти на шега, отчасти за да ядоса камерерата, му я хвърли през арената с най-милата си усмивка. Но джуджето прие цялата работа много сериозно, притисна цветето до грубите си напукани устни, сложи ръка на сърцето, отпусна се на коляно пред нея, захили се до уши и малките му лъчисти очички заискриха от удоволствие.
     Това накара инфантата дотолкова да забрави сериозното си държане, че продължи да се смее дълго след като джудженцето беше изтичало от арената. Тя пожела пред чичо си танцът да бъде незабавно повторен. Обаче камерерата, под предлог, че слънцето припича твърде силно, реши, че ще е по-добре нейно височество незабавно да се завърне в двореца, където за нея бил вече приготвен чудесен пир, имало дори и истинска торта за рождения ден, цялата украсена с нейните инициали, изписани с цветна захар, и с хубаво сребърно знаме, което се веело на върха. Тогава инфантата се изправи с голямо достойнство, заповяда джудженцето да танцува отново за нея след часа на сиестата, изказа своята благодарност на младия граф Тиера-Нуева за очарователния му прием и се запъти обратно към покоите си, последвана от децата в същия ред, в който бяха дошли.
     А джудженцето чу, че ще танцува повторно пред инфантата, и то по изрична нейна заповед, и се почувствува толкова гордо, че изтича в градината и тук, в смешен изблик на радост, започна да обсипва бялата роза с целувки и да изразява с най-недодялани и несръчни ръкомахания възхищението си.
     Цветята бяха крайно възмутени от дръзкото му нахлуване в прекрасния им дом, а когато го видяха да подскача нагоре-надолу по пътеките и да размахва така смешно ръце над главата си, не можаха да сдържат повече своя яд.
     — То е наистина твърде грозно, за да му се позволи да играе тук при нас! — възкликнаха лалетата.
     — Трябва да пие маков сок и да заспи за хиляда години — казаха големите алени кремове ,и много се раздразниха и разгневиха.
     — То е истински ужас! — изкрещя кактусът. — Колко е разкривено и смачкано, а главата му е крайно несъразмерна с краката. Бога ми, то ме кара да се чувствувам целият бодлив и ако се приближи до мен, ще го жегна с моите тръни.
     — Вижте го как държи един от най-хубавите ми цветове! — възкликна белият розов храст. — Аз лично го дадох на инфантата, тая сутрин като подарък за рождения й ден, а сега то й го отнема. — И се развика колкото му глас държи: — Крадец, крадец, крадец!
     Дори червеното мушкато, което обикновено не си придаваше важност и бе известно, че има безброй бедни роднини, при вида му затвори цветчетата си от отвращение, а когато теменугите меко забелязаха, че макар да е извънредно грозно, джуджето все пак не е виновно за това, мушкатото доста справедливо отвърна, че тъкмо това бил главният му недостатък и нямало никакво основание да уважаваш някого, защото бил непоправим. И наистина дори някои от теменугите чувстваха, че грозотата на джудженцето е почти преднамерена и че то щеше да прояви много по-добър вкус, ако си дадеше тъжен или поне замислен вид, вместо весело да скача и тъй смешно и глупаво да се кълчи.
     А старият слънчев часовник, който беше твърде забележителна личност и бе показвал някога дневните часове на такава велика особа като самия император Карл V, така се смая от външността на джудженцето, че насмалко щеше да забрави да отбележи цели две минути с дългия си сенчест пръст. Той не можа да се сдържи и каза на големия бял паун, кацнал на слънце върху балюстрадата, че както се знае, децата на кралете са крале, а децата на въглищарите са въглищари и няма смисъл да се преструваме, че не е така, а паунът напълно се съгласи с тая мисъл и дори изкряска: „Разбира се, разбира се!“ с такъв висок глас, че златните рибки, които живееха в басейна на хладния плискащ водоскок, подадоха глави от водата и попитаха огромните каменни тритони какво, за бога, се е случило.
     Но, кой знае защо, птичките харесваха джудженцето. Те го бяха виждали често да танцува на горе-надолу из гората като горски дух подир вихрушки от листа или да се свива в хралупата на някой стар дъб и да дели орехите си с катеричките. Те нямаха нищо против това, че е грозно. Нали дори и славеят, който пееше тъй сладко в портокаловите горички, че понякога луната се навеждаше надолу да го послуша, не беше чак толкова хубав; освен това то се бе държало добре с тях през оная ужасна сурова зима, когато нямаше плодове по дърветата, земята беше корава като желязо, а вълците бяха слезли чак до портите на града да търсят храна, никога не ги бе забравяло, винаги им бе давало трохички от малкото си коматче черен хляб и бе делило с тях закуската си, колкото и да беше бедна.
     Затова те кръжаха около него, на минаване леко докосваха бузите му с крилата си и си цвъртяха една на друга, а джудженцето така се радваше, че не можа да не им покаже прекрасната бяла роза. То им разправи също, че самата инфанта му я дала, понеже го обичала. Те не разбраха нито една дума от разказа му, но това нямаше значение, понеже те навеждаха главичките си и си даваха умен вид, а то е почти същото, както да разбираш нещо, и е много по-лесно.
     И гущерите го харесаха много. Когато то се умори да тича и се хвърли на тревата да си почине, те заиграха и залудуваха отгоре му и се мъчеха да го забавляват с всичко, с каквото могат. „Всеки не може да бъде красив като гущер — викаха те, — би било прекалено да се иска такова нещо! И макар да звучи смешно, в края на краищата джудженцето не е чак толкова грозно, разбира се, ако си затвориш очите и не го гледаш.“ Гущерите бяха големи философи по природа и често седяха и мислеха часове наред, когато нямаха нищо друго да правят или времето бе твърде дъждовно за излизане.
     Цветята обаче бяха много ядосани от тяхното държане и от държането на птичките. „Това само показва колко много се опростява от това неспирно търчане и подхвърчане — казаха те. — Добре възпитаните хора винаги си стоят на едно и също място като нас. Никой никога не ни е виждал да подскачаме нагоре-надолу по пътеките, нито да препускаме лудо в тревата подир водните кончета. Щом ни се поиска да променим обстановката, ние изпращаме да повикат градинаря и той ни пренася на друга леха. В това има повече достойнство и то е по-прилично. Но птиците и гущерите не знаят какво е покой, а птиците всъщност нямат и постоянен адрес. Те са чисто и просто скитници като циганите и човек трябва да се отнася към тях по съвсем същия начин.“ И те вирнаха нос във въздуха, добиха много горделив вид и бяха направо възхитени, когато след малко джудженцето стана от тревата и се запъти през терасата към двореца.
     — Би трябвало да го затворят вътре до живот — казаха те. — Вижте гърбицата му и кривите му крака! — и се закискаха.
     Но джудженцето не подозираше всичко това. То обичаше птичките и гущерчетата безкрайно много и мислеше, че цветята са най-чудесното нещо на света, след инфантата, разбира се, но тя пък му беше дала прекрасната бяла роза и го обичаше, а това имаше огромно значение.
     Колко съжаляваше, че не се беше върнало с нея! Тя щеше да го сложи от дясната си страна и да му се усмихне, а то нямаше нито за миг да се отдели от нея, щяха заедно да си играят и щеше да я научи на какви ли не чудесни фокуси. Защото, макар и да не беше влизало дотогава в дворец, то знаеше множество смайващи неща. Умееше да прави мънички тръстикови кафези за жетварчета, за да пеят в тях, и да изработва от дългоколенчати бамбукови стъбла свирката, която обича да слуша Пан. Знаеше гласа на всяка птица и можеше да повика скорците от върха на дървото и чаплата от мочура. Познаваше дирите на всяко животно и можеше да проследи заека по леките му стъпки и глигана по утъпканата шума. Знаеше танеца на всички ветрове: лудешкия танец с червените одежди на есента, лекия танец със сини сандали над житата, танеца с белите снежни венци през зимата и танеца на цветчетата в овощните градини през пролетта. Знаеше къде вият гнездата си горските гълъби и веднъж, когато ловец на птици бе хванал в примка бащата и майката, само бе отгледало малките и беше им направило малък гълъбарник между клоните на един пречупен бряст. Те бяха съвсем питомни и се хранеха от ръцете му всяка сутрин. Тя щеше да ги хареса — и тях, и зайчетата, които сноват във високата папрат, и сойките със стоманеносините им пера и черни човки, и таралежите, които могат да се свият на бодливо кълбо, и големите мъдри костенурки, които пълзят насам-натам, поклащат глави и похапват от младите листа. Да, тя непременно трябваше да дойде в гората да играе с него. То ще й отстъпи своето креватче и ще бди пред прозореца до зори, да не би дивите рогати животни да й сторят някакво зло или мършавите вълци да се промъкнат твърде близо до колибата. А на съмване ще почука на капаците на прозорците, за да я събуди, и двамата ще излязат и ще танцуват цял ден. В гората съвсем не е самотно. Понякога минава някой епископ на бяло муле, зачел рисувана книжка. Понякога, облечени със зелени кадифени шашки и куртки от дъбена еленска кожа, вървят соколари, сложили върху китките си соколи с качулки на главите. По гроздобер идват винари с червени ръце и крака, с венци от лъскав бръшлян и носят мокри мехове с вино; въглищари седят нощем около огромните си мангали, гледат как сухите дървета се овъгляват бавно на огъня и пекат кестени в пепелта, а разбойниците излизат от своите пещери и се веселят с тях. Веднъж пък беше видяло красиво шествие, проточило се по дългия прашен път за Толедо. Отпред вървяха монаси, сладко пееха и носеха пъстри хоругви и златни кръстове, след тях идваха войници със сребърни брони, с мускети и пики, а обкръжени от войниците вървяха трима боси мъже със странни жълти дрехи, изрисувани целите с чудни фигури и носеха запалени свещи в ръце. Наистина много нещо има за гледане в гората. И когато тя се умори, то ще й намери меко място, обрасло с мъх, или ще я носи на ръце, защото е много силно, макар и да знае, че не е високо. Ще й направи огърлица от червен брей и тя няма да е по-грозна от белите зърна, които имаше по роклята й, а когато й омръзнат, ще ги захвърли и то ще й намери други. Ще й донася шапчици от жълти и мокри от роса съсънки и мънички светулчици, които да светят като звезди в матовото злато на нейните коси.
     Но къде ли е тя? Джуджето попита бялата роза, ала розата не му отговори. Целият дворец като че ли беше заспал и дори там, където капаците не бяха затворени, тежки завеси бяха дръпнати пред прозорците, за да не пропускат слънчевия блясък. То обиколи отвред, потърси място, през което би могло да влезе и най-сетне зърна една тайна вратичка, останала отворена. Мушна се през нея и се озова в разкошна зала, като че по-разкошна и от гората — навсякъде имаше толкова много позлата, дори подът беше направен от големи цветни камъни, подредени в някаква геометрична рисунка, но малката инфанта не беше там, само няколко чудни бели статуи гледаха надолу към него от ясписовите си подставки с тъжни празни очи и усмихнати устни.
     В дъното на залата висеше богато извезана завеса от черно кадифе. Тя бе осеяна със слънца и звезди — любимите изображения на краля, шити с цвета, който обичаше най-много. Може би инфантата се криеше зад нея? Трябваше да провери на всяка цена.
     И тъй джуджето тихичко прекоси залата и дръпна завесата. Не, там имаше само друга стая и тя му се видя по-хубава от стаята, която беше току-що напуснало. Стените бяха облечени със зелен гоблен, на който имаше извезани с игла множество фигури, представляващи лов — творба на няколко фламандски художници, които бяха посветили повече от седем години на довършването й. Едно време това е била стаята на Jean le Fou, лудия крал, който бил толкова влюбен в лова, че в пристъпите на безумие често надувал ловния си рог, пронизвал с кама бледите бягащи елени, мъчел се да яхне огромните коне, вдигнали се на задните си крака, и да повали рогача, върху който се нахвърляха едрите кучета. Сега я използуваха като стая за съвещания и върху масата по средата лежаха червените портфейли на министрите, щампосани със златните лалета на Испания и в гербовете и емблемите на Хабсбургския род.
     Джудженцето се огледа в почуда наоколо и малко го достраша да продължи нататък. Странните безмълвни конници, които препускаха тъй бързо и безшумно през дългите горски поляни, му се сториха като ония страшни призраци, за които бе чувало да говорят въглищарите — като компрачо, които излизат на лов само нощем и ако срещнат човек, превръщат го в кошута и го подгонват. Но си помисли за инфантата и доби смелост. Искаше да я намери сама, да й каже, че и то я обича. Може би тя беше в следващата стая.
     То изтича по меките мавритански килими и отвори вратата. Не! Тя не беше и там. Стаята бе съвсем празна. Беше тронна зала, използувана за приемане на чуждестранни посланици, когато кралят се съгласеше да им даде лична аудиенция — напоследък това не се случваше често, — същата стая, в която преди много години се бяха явили пратеници от Англия да уговорят женитбата на тяхната кралица — тогава една от католишките владетелки в Европа — с най-големия син на императора. Стените бяха облечени с позлатена кордовска кожа и тежък позлатен полилей с разклонения за триста восъчни свещи висеше от черно-белия таван. Под голям балдахин от златотъкан плат, на който със ситен бисер бяха извезани лъвовете и кулите на Кастилия, стоеше самият трон, покрит с богата мантия от черно кадифе, осеяно със сребърни лалета и тежко поръбено със сребро и бисер. Върху второто стъпало на трона бе сложено нисичко столче с възглавница от сребърна тъкан, на което инфантата заставаше на колене, а по-долу от него и извън обсега на балдахина стоеше столът на папския нунций — той единствен имаше право да седи в присъствието на краля по време на всякакви публични церемонии и неговата кардиналска шапка с обърканите алени пискюли лежеше на пурпурна табуретка отпред. На стената срещу трона висеше портрет в естествена големина на Карл V с ловни дрехи и с голямо куче до него, а картина, на която Филип II приема от холандците феодалната клетва за вярност, заемаше срещната част на другата стена. Между прозорците стоеше черно абаносово шкафче, инкрустирано с плочки от слонова кост, с фигури от Холбайновия „Танц на смъртта“, гравирани — както казваха някои — собственоръчно от тоя прочут майстор.
     Но малкото джудженце бе безразлично към цялото това великолепие. То не би дало розата си срещу всичките бисери на балдахина и нито едно бяло листенце от розата си срещу самия трон. Това, което искаше, бе да види инфантата, преди тя да отиде в павилиона, и да я помоли да избяга с него, щом свърши своя танц. Тук, в двореца, въздухът е спарен и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не тъй разкошни, както цветята в градината, но въпреки това с по-сладък дъх: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могилки; жълти иглики, които се гнездят на малки кичури около възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники — морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничетата клюмат под тежестта на шарените си чашки, които привличат пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът — своите прекрасни бели лунички. Да, тя непременно ще дойде с него в хубавата гора и то ще танцува цял ден за нейно удоволствие. Усмивка блесна в очите му при тая мисъл и то влезе в следващата стая.
     От всички стаи тя беше най-светлата и най-красивата. Розова дамаска от Лука с изтъкани по нея птици и нежни сребърни цветчета покриваше стените; мебелите бяха от тежко сребро, украсени с пищни венци и люлеещи се купидони; пред двете широки камини стояха големи паравани с извезани по тях папагали и пауни, а подът, който беше от морскозелен оникс, сякаш се губеше в далечината. И джудженцето не беше само. То видя в сянката на една врата в отсрещния край на стаята да стои и да го наблюдава една фигура. Сърцето му трепна, радостен вик се откъсна от устните му и то излезе на осветено от слънце място. Щом направи това, фигурката се мръдна също и то я видя ясно.
     Инфантата? Това беше изрод, най-грозният изрод, какъв то бе виждало. Не правилно сложен като всички хора, а гърбав, с криви ръце и крака, с огромна клатеща се глава и грива от черна коса. Джуджето се навъси, и изродът също се навъси. То се засмя, и изродът се засмя с него и сложи ръце на хълбоците, както ги сложи самото то. Направи му подигравателен поклон, и изродът му отвърна с нисък поклон. Запъти се към него, изродът се запъти насреща му, като подражаваше на всяка негова стъпка, и спря, когато се спря и самото то. То изкрещя развеселено, изтича напред и протегна ръка, а ръката на изрода допря неговата — тя беше студена като лед. Джуджето се уплаши, дръпна ръката си настрана и ръката на изрода бързо я последва. То се опита да отиде напред, но нещо гладко и твърдо не го пусна. Лицето на изрода беше сега близо до неговото и изглеждаше изпълнено с ужас. То отметна косата от очите си. Изродът повтори движението. То го удари, и изродът отвърна на удара с удар. То се погнуси от изрода, и изродът взе грозно да му криви лицето си. То се отдръпна, и изродът отстъпи назад.
     Какво бе това? Джуджето помисли за миг и огледа всичко в стаята. Беше страшно, но като че всичко имаше двойник в тая невидима стена от бистра вода. Да, срещу всяка картина имаше картина, срещу всяко канапе имаше канапе. Спящият фавн, който лежеше в алкова до вратата, си имаше дремещ брат-близнак, а сребърната Венера, която стоеше на слънчевата светлина, протягаше ръце към друга Венера, хубава като самата нея.
     Да не беше това ехо? Джудженцето му се беше обаждало веднъж в долината и то му бе отговорило дума по дума. Дали ехото можеше да повтаря видяното от окото, както можеше да повтаря казаното от гласа? Дали можеше да направи един измамен свят съвсем като истинския? Дали сенките на нещата можеха да имат цвят, движение? Дали беше възможно това да е...
     То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза, същата като неговата — листенце по листенце. Той я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене.
     Когато истината проблесна в ума му, джуджето нададе безумен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй, не друг, а то бе уродливо и гърбаво, безобразно наглед и чудовищно смешно. Самото то бе изродът и не на друг, а на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича — тя също се беше присмивала на неговата грозота и глумила над разкривените му ръце и нозе! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за негов позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналият се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джуджето го погледна, и се взря в него с лице, измъчено от болка. То се дръпна настрана, за да не го вижда, и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене.
     И в тоя миг самата инфанта влезе вътре с другарчетата си през отворената стъклена врата и когато видяха грозното малко джудже да лежи на земята и фантастично и пресилено да блъска пода със стиснати юмруци, всички избухнаха в гръмогласен безгрижен смях, заобиколиха го от всички страни и го загледаха.
     — Като танцьор то беше смешно . — каза инфантата, — но като актьор е още по-смешно. Съвсем не е по-лошо от куклите, само че, разбира се, не е чак толкова естествено. — И тя размаха ветрилото си и заръкопляска.
     Но джудженцето не вдигаше глава, а риданията му ставаха все по-глухи и по-глухи; изведнъж то някак странно изпъшка и се хвана за гърдите. След това падна пак и остана съвсем неподвижно.
     — Това е чудесно — каза инфантата след кратко замълчаване, — но сега трябва да танцуваш за мен.
     — Да — развикаха се всички деца, — трябва да станеш и да танцуваш, защото си пъргав като маймуните от Варвария и много по-смешен.
     Но джуджето не им отговори.
     Тогава инфантата тропна с крак и извика чичо си, който се разхождаше по терасата с шамбелана и четеше някакви депеши, току-що пристигнали от Мексико, там наскоро бе учредена Светата инквизиция.
     — Моето смешно джудженце се муси — каза тя, — трябва да го постреснеш и да му кажеш да танцува за мен.
     Те се усмихнаха един на друг, влязоха, без да бързат, вътре, дон Педро се наведе и плесна джуджето по бузата с везаната си ръкавица.
     — Трябва да танцуваш, petit monstre7, — каза той. — Трябва да танцуваш. Инфантата на Испания и на Индиите иска да я забавляваш.
     Но джуджето не се помръдна.
     — Налага се да повикаме палача с бича — рече с отегчение дон Педро и се върна на терасата. Обаче шамбеланът доби мрачен вид, коленичи до джудженцето и сложи ръка на сърцето му. А след няколко мига сви рамене, изправи се, направи нисък поклон пред инфантата и каза:
     — Mi bella princessa8, вашето смешно джудженце никога вече няма да танцува пак. Жалко, защото е толкова грозно, че би могло да накара краля да се усмихне.
     — А защо няма вече да танцува? — запита със смях инфантата.
     — Защото му се е пръснало сърцето — отговори шамбеланът.
     Инфантата се начумери и нежните й устни, които приличаха на листенца от роза, се свиха с прелестно пренебрежение.
     — Нека занапред, тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца! — извика тя и изтича в градината.

1) Моя кралице! Моя кралице! (исп.). — Б. пр.
2) Истинска усмивка на Франция (фр.) — Б. пр.
3) Гримаса (фр). — Б. пр.
4) Чудесен бик (исп.). — Б. пр.
5) Решителният удар (фр.). — Б. пр.
6) Светата дева на Колоната (исп.). — Б. пр.
7) Малко чудовище (фр.) — Б. пр.
8) Моя хубава принцесо (исп.) — Б. пр.